Нощна стража

Стигна края на стълбата и прилепена до стената се приближи сантиметър по сантиметър до капитанската кабина в дъното на коридора. Вратата бе леко открехната — точно колкото да се види черният портфейл на масата в ъгъла. Изглеждаше твърде лесно. Докато се навеждаше да провери прага на вратата за жици, видя нещо да помръдва в другия край на коридора. Вратата на машинното отделение бе започнала да се отваря. Продължи да опипва пред себе си, сякаш не бе забелязала нищо, и едва когато мъжът се измъкна тихо в коридора, тя се изправи и го простреля два пъти в гърдите. Отвори с крак вратата и приведена ниско долу, влезе в кабината. От третия мъж нямаше и следа. Върху илюминатора падна нечия сянка и тя се притаи на пода, готова за стрелба. Така, както бе клекнала, можеше да види как сянката се отдалечава от кораба към мерцедеса й, паркиран в края на кея. Замисли се за момент, после грабна портфейла с документите и се измъкна през прозорчето на палубата.

Не можеше да избяга по мостика. Единственият й шанс беше да мине под кея и да излезе зад колата си. Тикна портфейла с документите в широките си джинси, покатери се през борда на кораба и като протегна крака, достигна дървените подпори на кея няколко фута по-надолу. Те продължаваха чак до другия край и Сабрина направи недоволна гримаса, когато глезените й изчезнаха в мътната вода. Напредваше бавно и с мъка се прехвърляше от един хлъзгав стълб на друг като опитен акробат. Най-сетне се добра до края на кея и тихо изкачи дървената стълба, която водеше горе. Мъжът се бе свил зад мерцедеса и следеше с поглед риболовния кораб. Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна с лице към нея. Сабрина стреля два пъти. Куршумите го отхвърлиха назад към колата и той погледна надолу към двете жълти петна на гърдите си, оставени от капсулите с боя.

— Бих казала, че си мъртъв — рече Сабрина с присвити очи.

Дейв Суейн, бивш телохранител на президента, извади от джоба си пакет „Марлборо“ и й предложи цигара.

— Благодаря, не пуша — отвърна тя и извади пълнителя от пистолета си.

Той сви рамене, запали една за себе си и сложи пакета обратно в джоба си.

Тридесет от общо двеста и деветимата служители на ЮНАКО бяха оперативни работници, набрани от полицията, армията и разузнавателните служби на различни държави. Те бяха разделени на десет групи, наречени „ударни отряди“, и трябваше всеки четири месеца да минават на строг медицински преглед поради изключително големите рискове на професията си. Пет часа седмично имаха тренировки по борба без оръжие; други пет часа прекарваха в стрелба с различни оръжия в свръхмодерния Изпитателен център на ЮНАКО. Той се намираше малко по-надолу от „Интербъръ Паркуей“ в Куинс и от съображения за сигурност бе разположен изцяло под земята. Тренировките на открито — летене с делтаплан, алпинизъм и ски-спорт, се провеждаха в секретен лагер в затънтените гори на Пенсилвания.

Веднъж годишно всеки оперативен работник трябваше да мине най-трудния от всички тестове — да премери силите си с колеги от друг ударен отряд. Той — или тя — получаваше задачата си само час по-рано, докато групата разполагаше със седемдесет и два часа, за да организира защитата си. Операцията контролираше някой старши инспектор от Изпитателния център, който знаеше точното местоположение на всички капани, жици и други препятствия. Ако сътрудникът докоснеше някое от съоръженията при изпълнение на задачата си, алармената система се задействаше и това слагаше край на теста. Успешното му преминаване бе по-скоро въпрос на чест, отколкото нещо друго, но поради това малцина можеха да се похвалят, че са издържали теста докрай. Сабрина не само бе спечелила срещу Седми ударен отряд, но и го бе направила за рекордно кратко време. На устните й играеше доволна усмивка, когато джипът се изравни с мерцедеса й и спря.

Майор Невил Смайли, който слезе от задната седалка, не се усмихваше. Сабрина изобщо не си спомняше да го е виждала някога усмихнат. Той бе кисел плешив англичанин, отличил се като служител на САС в Корея, Кения, Малайзия, Оман и Северна Ирландия. От основаването на ЮНАКО през 1980 година заемаше поста директор на Изпитателния център. Никой не го харесваше особено, но всички го уважаваха и се вслушваха в забележките му, благодарение на които мнозина бяха спасили живота си.

Смайли бе наблюдавал на монитор действията на Сабрина от един фургон зад склада с помощта на скрита камера. Преди да се приближи към нея, той прегледа записките си от няколко прихванати с кламер листа.

— Предайте патроните си на Ричардс — каза той и кимна към шофьора си.

Патроните съдържаха капсули с флуоресцентна жълта боя и се произвеждаха специално за личното оръжие на оперативните работници и за другите използвани в такива случаи оръжия, за да бъде инсценировката възможно най-близка до действителността. Сабрина подаде двата пълнителя на Ричардс и обърна глава към двамата мъже, които идваха към тях. Следите от боята ясно личаха по дрехите им. Ричардс взе и техните пълнители.