Нощна стража

Погледът му се задържа върху барабанчика. Нещо неуловимо някъде дълбоко в съзнанието му не го оставяше на мира, но не можеше да разбере какво точно. Очите му се насочиха към кафявия мелез в краката на барабанчика, носле се плъзнаха нагоре към жестикулиращата фигура отзад, но нещо неудържимо ги теглеше назад към барабанчика. Изведнъж се сети. Нещо не бе наред, но не с барабанчика, а с барабана. Доколкото си спомняше, точката в средата на барабана бе черна. На картината точката бе червена.

Ван Ден забеляза изписалото се на лицето му недоумение, но когато отвори уста да каже нещо, Арман му направи знак да мълчи и продължи да се взира в точката. В мислите му се прокрадна съмнение в знанията му, а това рядко му се случваше. Нима се бе лъгал през всичките тези години? Нима само си бе представял, че точката е черна?

— Какво има? — попита ван Ден, обезпокоен от проточилото се мълчание.

— Обърнете се — рязко каза Арман.

— Какво?

— Обърнете се с гръб към картината.

Ван Ден сви рамене, но се подчини.

— Сега ми кажете какъв цвят е точката на барабана.

— Вижте…

— Попитах ви какъв цвят е точката на барабана — остро го прекъсна Арман.

— Мисля, че е черна — отвърна ван Ден. Колебанието му не убягна на Арман.

— Не е ли странно как хората приемат някои неща за даденост? Аз например съм израснал на брега на морето. През първите десет години от живота ми за мен то бе просто факт. Така става и когато човек работи сред големи шедьоври на изкуството — започва да ги възприема като даденост. За някои това може би е светотатство.

Арман откри книгата, която му трябваше, взе я от лавицата, провери нещо в указателя и отвори на съответната страница.

— Аз също мислех, че е черна. И двамата сме прави — той посочи репродукцията в книгата. — Но на вашата картина точката на барабана не е черна. Червена е.

— Това не е червено — каза ван Ден, след като внимателно разгледа точката от различни ъгли.

— Пурпурночервено. Или виненочервено. Но не е черно.

За пръв път по лицето на ван Ден мина сянката на мрачно предчувствие и той взе книгата от масата. Съсредоточено проучи репродукцията и се обърна, за да я сравни с картината. През това време Арман бе намерил още три цветни копия. Нямаше грешка — навсякъде точката на барабана бе черна.

— Трябва да има някакво логическо обяснение — сега вече ван Ден не криеше отчаянието в гласа си. — Може би светлината?

На вратата се почука и влезе един служител от бюфета. Носеше две кафета. Остави ги на масата и излезе.

— Ако беше от светлината, щяха да се променят и други неща. Дрехите на Кок например. На репродукциите те са черни. Черни са и на картината. Не, не е светлината.

Ван Ден сложи книгата обратно на масата, седна на ръба на най-близкия фотьойл и се загледа в килима. Изглеждаше съсипан. Когато отново вдигна поглед, челото му блестеше от пот. Видя двете кафета на масата.

— Нямате ли нещо… по-силно?

Арман кимна, извади от най-долното чекмедже на бюрото си бутилка бърбън и една водна чаша и я напълни. Канеше се да върне шишето обратно, но реши, че и той има нужда да пийне. Изпразни чашата си наведнъж и се зае да мери картината — сто четиридесет и два на сто седемдесет и два инча, точните размери на оригинала. Когато през 1715 година премествали картината в залата на Военния съвет в Общинската палата на Амстердам, една част от лявата й страна била изрязана. Не се изненада особено, когато видя, че фалшификатът е изрязан точно на същото място.

— Какво ще правим, Арман? Какво ще правим, по дяволите?

— Нека най-напред не се паникьосваме. Ще се обадя на Станхолм. Трябва да вземе картината оттук.

Първо позвъня в кабинета му, но тъй като никой не отговаряше, се свърза с централата и помоли да извикат Станхолм по високоговорителя.

Той дойде почти веднага. Беше се задъхал.

— Съобщиха, че искате спешно да ме видите. Надявам се, нищо не се е случило с… — гласът му изневери и той погледна към картината.

— Фалшива е! — каза ван Ден.

Станхолм се обърна към експерта, за да разбере дали това е вярно. Арман посочи картината.

— Какъв цвят е точката в центъра на барабана? Станхолм я огледа внимателно, преди да отговори.

— Тъмночервена. Пурпурна, да речем.

— Не е черна, така ли?

— За бога, Луи, стига с тези номера. Прав ли е ван Ден? Това фалшификат ли е?

— Черна ли е точката, доктор Станхолм? — отново попита Арман.

— Не, не е черна — отвърна той без колебание. Арман му показа четирите книги на бюрото си.

— Вижте репродукциите. Точката на тях черна ли е, или пурпурна?

Станхолм грижливо проучи репродукциите, после бавно вдигна ръце и закри лицето си.

— Исусе Христе! Как е могло да стане?

Ван Ден неспокойно се размърда в креслото си, когато двамата мъже го погледнаха, очаквайки обяснение.

— Не мислите, че имам нещо общо с това, нали?

— Имали сте прекрасната възможност да…

— Възможност? — ван Ден ядосано прекъсна Арман. — Разполагате ли поне с едно доказателство, което да подкрепи подобно обвинение? Или просто търсите изкупителна жертва, която да отклони вниманието от вашия скъпоценен музей?