Нощна стража

— Господа, моля ви — твърдо каза Станхолм и вдигна ръце, опитвайки се да ги помири. — Така няма да стигнем доникъде. Луи, ти не си детектив. Никой от нас не е. Да оставим тази страна на нещата на компетентните власти. Най-важната ни задача в момента е да решим какво ще правим с онези журналисти отвън.

— Какво смятате да им кажете? — неспокойно запита ван Ден.

Станхолм погледна над бюрото към Арман.

— Фалшификатът добър ли е?

— И ван Мегерен не би могъл да направи по-добър.

— Смяташ ли, че ще бъде безопасно да изложим картината на показ, както бе предвидено?

— Напълно.

— Но ти все пак разбра, че не е оригиналът.

— За това ми плащат, доктор Станхолм.

— Искам да кажа, Луи, че щом ти си забелязал грешката на фалшификатора, нищо не ни гарантира, че и друг няма да я види.

— Почти без да се замисля, мога да посоча три аргумента в полза на твърдението си. Първо, моята дипломна работа в университета бе върху тази картина — ето защо я познавам като петте си пръста. Второ, ако в тази страна има дори петима души, които знаят повече от мен за европейското изкуство… е, тогава всичко зависи от сляпата случайност. И трето, деветдесет на сто от хората, които ще дойдат да видят картината, не могат да различат Хале от Де Кайзер и Вермеер от Рембранд. За тях всичко това е само поза. Останалите десет процента, които се смятат за любители на изкуството, идват тук не за да търсят нещо нередно, а за да се възхитят на един от най-големите шедьоври на живописта в света. Тази точка може да бъде всякаква, никой няма да се замисли за цвета й и да седне да проверява. Уверявам ви.

Станхолм погледна картината.

— Още не мога да повярвам. Фалшификат. Нищо свято ли не остана?

— Ще трябва да я преместим в галерията, докато вие уведомите съответните институции — каза Арман, нарушавайки неловкото мълчание.

Станхолм кимна уморено с глава и излезе от стаята. Арман изгледа презрително ван Ден и се запъти към телефона, за да извика четиримата мъже от персонала в кабинета си.

Трета глава

Приятелите на Сабрина Карвър се хранеха в „Четирите годишни времена“, „Лутеция“ и „Париоли Романисимо“, пиеха „Болинджър РД“, „Рьодерер Кристал“ и „Татинджър“, купуваха дрехите си от „Бутик Валентино“, Халстън и Симс и носеха последните модели на Картие, Фиоручи и Клайн. С една дума, минаваха за каймака на това бляскаво братство, нюйоркския елит.

Никой от тях обаче не знаеше за нейния двойнствен живот. Всички смятаха, че работи като преводачка в ООН, а това бе чудесно прикритие. Знаеше се, че баща й е бил посланик и че е прекарала детството си във Вашингтон, Монреал и Лондон, преди да постъпи в колежа „Уелъсли“ и да се дипломира със специалност романски езици. Не бе тайна и това, че — след като бе защитила аспирантура в Сорбоната, бе станала една от най-популярните и най-търсени дебютантки в Европа. Но никой не знаеше, че след завръщането си в Щатите, главно под влияние на баща си, бе започнала да работи за ФБР и бе проявила изключителен талант. Нарастващото негодувание на колегите й обаче, които смятаха, че успехът й се дължи на името на баща й, най-накрая я бе принудило да напусне бюрото. Само две седмици по-късно бе започнала работа в ЮНАКО и вече втора година си оставаше най-младият оперативен работник в организацията. Бе на двадесет и осем години.

Сабрина паркира своя „Мерцедес-Бенц“ 500 SEC с цвят на шампанско в края на дървения кей, извади един „Берета“ 92 от жабката, слезе от колата и вдигна очи към небето. Тъмните и мрачни дъждовни облаци, надвиснали заплашително над града преди половин час, когато излизаше от къщи, сега се носеха далеч над Атлантическия океан и оставяха зад себе си по-голямата част на Бруклин залята от ярка слънчева светлина. Бе облечена със сив памучен блузон, развлечени джинси и маратонки и вече започваше да усеща горещината. Непретенциозните дрехи не позволяваха да се види изящната й фигура, на която би могъл да завиди и някой елф, но затова пък лекият грим само подчертаваше класическата красота на лицето й. Бе хванала на опашка златисторусата си коса, дълга до раменете и облагородена с кестеняви оттенъци в салона на Кристин Валми на Пето авеню, и я бе скрила под едно бейзболно кепе на лосанджелиските „Доджърс“. Сложи си слънчевите очила и внимателно се огледа наоколо.

На тридесет метра вляво от нея имаше някакъв изрисуван с графити склад. Прозорците му отдавна бяха счупени, а покривът от гофрирана ламарина бе изпъстрен с големи петна потъмняла ръжда. Точно срещу склада стоеше на котва един риболовен кораб, дълъг четиридесет и пет фута. Явно не бе употребяван от години, тъй като също бе целият покрит с ръжда. Сабрина трябваше да вземе от кораба черен кожен портфейл с документи. Знаеше, че ще си има работа с трима въоръжени мъже, чиято задача бе съвсем проста — да й попречат. Можеха да се крият навсякъде.