Облачен воин

— Не съвсем. Аз си позволих да уверя старейшините на племето, че ти няма да кажеш или направиш нищо сега или в бъдеще, което да навреди на Клиъруотър или на нейната връзка с Кадилак. И че няма да се опитваш да се доближиш до нея или тя до теб, освен в присъствие на други, и то само ако тя поиска. Това ясно ли е… и приемаш ли го?

Стив се засмя.

— Какво мислиш, че планирам да направя… да избягам с нея? — Видя изражението на стария летописец и усмивката му изчезна. — Извинявай. Да, приемам го, разбира се. Нямам голям избор… нали?

Мистър Сноу остави въпроса без отговор.

— Също така им казах, че ти никога, при никакви обстоятелства няма да разкриеш на никой извън това племе съществуването на двамата. Неоснователно ли е?

— Не неоснователно — невъзможно е. Както вече посочих, аз съм пленник… но, да, разбира се, ще го приема.

Тъй като след захапването на стрелата Стив беше получил статус на воин, Мистър Сноу за миг помисли да го накара да се закълне с традиционната кръвна клетва да пази тайната до края на живота си. После реши, че тази клетва няма смисъл за индивид, който презира обичаите на Плейнфолк и няма представа за чест. Подземните хора бяха много странни. И съвършени лъжци!

Очите на Стив се отклониха за кратко върху неопределената шарка, покриваща тялото на Мистър Сноу.

— Ако никой не бива да знае тяхната тайна, защо Кадилак и Клиъруотър просто не оставят боята върху кожите си и да се изрисуват чак когато тя се изтрие?

— Боята трябва да се сваля през редовни интервали, за да не потъмнеят телата им трайно — отговори Мистър Сноу.

— Но… Стив изглеждаше объркан.

Мистър Сноу се усмихна.

— Не е ли очевидно? Може да дойде време, когато ще трябва да се появят небоядисани.

— Искаш да кажеш… маскирани като трекери?

— Не изключвам такава възможност — призна Мистър Сноу. — Като слуги на Талисмана от тях може да се поиска да приемат много външности.

Стив кимна.

— Добре, позволи ми да ти дам един съвет в случай, че си избрал мен за проникване във Федерацията. Забрави го. Дори ако те намерят начин да влязат, няма да изминат и десет метра без карта за самоличност. Тя е ключ за всичко… и картите за самоличност не могат да се прехвърлят.

Мистър Сноу прие тази ценна информация със замислено изражение.

— Благодаря, че ми каза.

Два-три дни по-късно Кадилак се завърна, доволен от новата си шарка. Доколкото Стив можа да види, тя беше точно копие на предишната. Той дори се беше търкал с нещо — вероятно фин прах, — за да убие свежия цвят. Стив се постара да не му отделя ненужно внимание; поздрави го небрежно, сякаш беше отсъствал само няколко минути, а не няколко дни, и не попита защо го е нямало.

Малко след това Клиъруотър също дойде в селището, съпровождана от двете си племенни сестри. От този ден бе или с тях, или в група от други вълчици. Макар никога да не долови съзнателно усилие от страна на племето да ги държи далеч един от друг, Стив така и не успя да се срещне лице в лице с нея. Ако пътищата им се пресичаха, това винаги ставаше достатъчно далеч. Въпреки желанието му да я опознае по-добре Стив спази твърдо обещанието, дадено на Мистър Сноу, и се задоволяваше само да я гледа, когато му се удадеше такава възможност. Очите им се срещаха много рядко и в повечето случаи изражението й оставаше безразлично, но от време на време той получаваше кратък, измъчващ го поглед, от който, ако тя беше по-близко, биха пламнали дори подметките на обувките му.

Стив се постара да не допусне това разочарование да попречи на нарастващата му дружба с Кадилак. Той го въведе в боя с тояги и когато младият летописец демонстрира отново лекотата, с която възприемаше нови умения, му предложи да го научи да лети. Отговорът на Кадилак беше уклончив, но два дни по-късно Стив излезе от колибата и намери разглобените останки от трите скайхока подредени на няколко купчинки в средата на кръг от насядали зрители.

Едва сдържайки вълнението си, Стив направи уж небрежен, но подробен оглед на различните части и парчета. Някои подпори и рейки на крилата бяха силно деформирани, но по-голямата част от компонентите на тялото, които му трябваха, бяха налице. Смачканата ограбена кабина, изглежда, не подлежеше на възстановяване. Единственият оцелял двигател изглеждаше повече или по-малко непокътнат, но със счупена перка.

— Какво мислиш? — попита Кадилак.

— Това е възможност, нищо повече. — Съмнението на Стив беше искрено. — Не съм сигурен, че имаме достатъчно плат за крилата — добави той и се сети, че в собствената му коса са вплетени ивици от ценния материал. — Но най-големият проблем е фактът, че нямаме никакви металообработващи инструменти.

— Какви инструменти ти трябват? — попита безстрастно Кадилак.

На Стив му бяха необходими няколко секунди да се съвземе от изненадата.

— Ти имаш инструменти… тук?

— Някои. Може би ще можем да намерим и други.

— Откъде ги взимаш?

— От хората, които правят арбалетите ни. Майсторите железари.

— Кои са те… мюти?

— Не, те са с гладка кожа, като теб. Но в други отношения са като нас.

— И къде живеят те?

— Отвъд източната врата. В огнените шахти на Бет-Лем.