Облачен воин

Чу ехото на далечен вик; едва го разпозна като предизвикателен вик на пионер. Усети силен удар в лявата страна на лицето си, точно в мускула на челюстта. Остър, стържещ звук. Пръсти, натискащи дясната страна на лицето му. Опъване на кожата, разкъсване. Нещо твърдо и тънко натискаше езика му. Задавяне… устата му бе пълна с кръв. Ставане. Обръщане, ръцете разперени. „Стегни се, Брикман. Гледай смело. Не плачи. Това е твоят велик момент. Вдигни бавно ръце. Хвани стрелата. По дяволите… острието е в ръката ти! Добре… това очакват тези уродливи същества. По дяволите! Боли! Счупи се де! О, Кристофър, тя разкъсва шибаното ми лице! Захапи по-здраво. Прехапи я. Ох… не бих могъл да го направя без дрийм кап. Но пък може и да бих могъл… Ръцете ми са лепкави. Навсякъде кръв. Ох, ох, ох! Мисля, че се чупи… Ще трябва да… я… счупя… нагоре… ОХХ!“

Хеййй-ЯААА!

Ревът на мютите премина над него като вълна. Болката беше страшна. Той успя да стигне с вдървени крака до огъня и изплю парчето от стрелата в пламъците. Редиците уродливи лица се олюля, размаза се…

Стив се свести в колибата на Кадилак. Мистър Сноу и младият летописец седяха и го наблюдаваха. На лицата и на двамата имаше сиво-синкави рани от стрелите. Стив се надигна на лакти. Бузите му пареха.

— Как се озовах тук?

— Сам дойде — отговори Мистър Сноу.

Стив опипа внимателно бузите си и промърмори:

— Благодаря за помощта. Ако не беше дрийм кап…

Кадилак посочи Мистър Сноу и каза:

— Той го предложи.

Мистър Сноу махна пренебрежително с ръка.

— Не зная как щяхте да се справите без това, момчета.

И се засмя, но спря — болеше го.

— Мютите са свикнали на болка. — Той се наведе напред и хвана китката на Стив. — Ти се справи добре. Всички бяха много впечатлени.

— О, стига — каза Стив. — Беше си чиста измама. Аз съм измамник.

— Вярно — отговори Мистър Сноу. — Но го знаем само ние тримата. — Видя, че лицето на Стив помръкна. — Не се огорчавай прекалено. Не всеки би могъл да издържи на това… дори с помощта, която получи ти.

— Така че добре дошъл сред воините. — Кадилак протегна длан.

Стив го удари по традиционния начин, после протегна обърнатата си длан.

Удрянето на длани в знак на дружба беше като ръкуването между трекерите.

— Онова с чука… — започна Стив. — Как се пръсна точно когато Мотор-Хед щеше да ми счупи главата… Ти го направи в последния момент, но беше страхотно. Как го направи?

Мистър Сноу погледна Кадилак и каза:

— Нищо не съм направил. Тези неща просто се случват.

— Искаш да кажеш… — Стив се засмя, въпреки че го болеше — Искаш да кажеш, че онези приказки, че съм в сянката на Талисмана, са истина? Този Талисман наистина ли съществува?

— Талисмана винаги е съществувал — тихо каза Мистър Сноу.

— Имаш предвид, че живее някъде?

— Талисмана живее навсякъде.

— Чакай, чакай — каза Стив. — Дай да се разберем. За истинска жива личност ли говорим?

— От време на време, да.

— Какво означава това?

Мистър Сноу въздъхна търпеливо и каза:

— Когато дойде време да ходи по земята, Талисмана ще се представи като човешко същество.

— Добре. — Стив кимна. — А къде е сега?

Старият летописец вдигна ръце.

— Що за глупав въпрос! Какво значение има къде е? Той е някъде тук!

— Наоколо?

— Да! Както небето е около земята. Както небето е около звездите!

Стив се замисли над тази абстракция, опитваше се да й придаде някакъв смисъл.

— Разбирам. Той е като другата, хм… личност, която казвате, че живее на небето… Мо-Таун.

— Той е по-велик от Мо-Таун. Тя е майка на Плейнфолк. Талисмана е Господарят на Всичкото.

Стив пак кимна.

— Разбрах. Те, хм… свързани ли са?

— Да — каза Мистър Сноу. — Талисмана е едновременно син и баща на Мо-Таун.

Стив се намръщи.

— Но това няма смисъл.

— За теб — отговори Мистър Сноу. — Не и сега във всеки случай. Но преди да се присмееш на всичко това, спомни си, че той ти спаси задника. Помисли върху това.

— Ще помисля — обеща Стив с толкова сериозен вид, колкото позволяваше раненото му лице. Това вече беше разговор, който във висша степен не заслужаваше внимание. Колко тъжно, помисли си той, че двама толкова умни хора могат да вярват в такива налудничави идеи. От друга страна, това правеше живота много по-лесен за Федерацията. Докато Плейнфолк чакаха тяхната Велика майка и бащата от небето да им дойдат на помощ на крилата на гръмотевицата, трекерите щяха да продължат да ги громят с помощта на добрата старомодна огнева мощ. И все пак беше странно как експлодира онзи каменен чук… Стив отложи разглеждането на проблема за по-късно и се обърна към двамата летописци.

— Фактът, че аз получих това, хм, спасение от Талисмана, означава ли, че твоят приятел Мотор-Хед ще престане да ме дебне?

Кадилак поклати глава.

— Не непременно. Сега, след като ти захапа стрелата, той може да те извика на двубой.

— Не можеше да го направи по-рано — обясни Мистър Сноу. — В неговите очи ти нямаше статус. Но сега вече си воин…

— Страхотно — каза Стив. — Какъв е шансът Мотор-Хед да бъде изпратен като постоянен страж на вашия най-далечен наблюдателен пост?

— Малък — отговори Мистър Сноу.