Облачен воин

След като петдесетина храбреци прободоха лицата си, точно когато беше преодолял първоначалното си отвращение, Стив стана свидетел на нов ужас. Гуд-Иър, един воин, който според Стив беше малко под двайсет години — при мютите беше трудно да се определи възрастта — излезе напред. Когато Ролинг-Стоун промуши стрелата в бузата му, Гуд-Иър стисна юмруци и с рязко, конвулсивно движение почти сви протегнатите си ръце. Коленичилите от двете му страни старейшини хванаха китките му, изправиха се и му извиха ръцете зад гърба, като го принудиха да наведе глава. Преди Стив да разбере какво става, от тъмнината зад Ролинг-Стоун излезе друг старейшина, вдигна тежък каменен чук и го стовари със страхотна сила върху темето на Гуд-Иър.

— Кристофър Кълъбмъс! — възкликна Стив и сграбчи ръката на Кадилак — Няма ли някой от тези хора втора възможност?

Кадилак не отговори. Четирима воини, които бяха минали изпитанието с успех, скочиха, сграбчиха тялото на Гуд-Иър за ръцете и краката и го хвърлиха в огъня. Рояк искри се посипа и се чу ужасно пращене. Пламъците се издигнаха по-високо. Думкането, тракането и пеенето нараснаха до необикновена сила.

„Те са луди — помисли Стив. — Или са с толкова увредени мозъци, та не усещат болка.“ После си спомни за битката при реката: комендантът на ешелона, Макдонъл, застанал зад Барбър, и стрелата от арбалет, изсвистяла покрай ухото му; за Колфийлд в неговия скайхок на платформата за излитане и стрелата от арбалет през слепоочията, очите му висяха край ноздрите; как крещеше, докато го измъкваха от кабината: „Оставете ме! Нищо ми няма! Пуснете ме да излетя! Пуснете ме да им дам да разберат на тези копелета!“ М’Колите набързо екзекутираха Гуд-Иър, задето не бе издържал изпитанието за воин, но пък Гранд Сентрал изправяше момчетата до стената и ги разстрелваше пред видеокамери като наказание за измъкване от операция. Това можеше дори да се случва точно сега на Хартман, командира на „Дамата“. До ноздрите му достигна миризма на печена човешка плът — полезно напомняне, че той самият беше направил същото: беше хвърлил огън върху хора; напалм върху децата на хората, сред които седеше сега. „Всички — мислеше си Стив — сме луди както всички други.“

Почернял и овъглен, Гуд-Иър се сля с пламъците; натрупаха още дърва и той бавно премина в небитието. Церемонията продължи дълго през нощта с рев на одобрение всеки път, когато някой мют се представяше за преутвърждаване като воин, счупваше окървавената стрела със зъби и презрително изплюваше третото парче в огъня. Другите две парчета, обясни Кадилак, се закачали на огърлица — символ на храброст, който се носел с гордост.

Стив загуби представа за време. Непреставащото биене на барабаните и скандирането беше монотонно, непреодолимо. Той мечтаеше да стане и да се протегне, да легне на леглото от кожи и да заспи, но беше принуден да остане. Цялото племе беше възбудено и не се знаеше какво може да стане. Той имаше странно лошо предчувствие. Достатъчно беше някоя от мечките, които го гледаха с лошо око, да реши да се позабавлява и…

Реши, че ще е по-безопасно да е до Кадилак и Мистър Сноу.

Кадилак се наведе към него, пъхна нещо в ръката му и прошепна:

— Изяж това. Просто в случай, че…

Стив се озърна, но изглежда, никой не ги беше забелязал. Той вдигна небрежно дясната си ръка до лицето, потърка носа си с палец и показалец и погледна какво му е дал Кадилак. Беше нарязана дрийм кап. Стив бавно свали ръка над устата и бузата си, пое дрогата с език и скришом я сдъвка. Нещо от начина, по който Кадилак му беше предал дрийм кап, му подсказа, че това е най-доброто, което може да направи. Но какво имаше предвид Кадилак, като каза: „Просто в случай“?

Чу се нов одобрителен рев и следващият М’Кол коленичи да му прободат бузите. Редицата на чакащите воини изглеждаше безкрайна. Стив гледаше уродливите същества. Мъже и жени воини, кърмачки, млади мюти. Защо го правеха? Оттатък огромния огън, частично скрито от редиците отпред, Стив неочаквано съгледа най-красивото лице, което бе виждал. Беше смаян, като разбра, че е на мютка. Трудно беше да е сигурен на трепкащата светлина на огъня, но тя изглеждаше с гладка кожа — като Кадилак. Лицето й беше нарисувано със светли и тъмни багрила, но иначе — дори от това разстояние Стив можа да види — беше съвършено.

А очите й! Като две сини огънчета…

Когато тези очи срещнаха очите на Стив, по гърба му премина тръпка. Той изпита неестествено желание да стане и да отиде при нея, но не посмя да напусне определеното му място. Тъй като трябваше да погледне покрай Кадилак, за да я види, той отклони погледа си така, че да не разкрие истинския център на вниманието си. Видя как следващият воин счупи стрелата и измъкна парчетата от бузите си, после пак насочи поглед към мястото, където седеше тя. Лицето й беше обърнато към него; очите й очакваха да срещнат неговите.