Читаем Облачен воин полностью

— Никаква. — Мистър Сноу дръпна от лулата. Лицето му остана няколко мига замръзнало в полуусмивка. — Той следва пътя, показан ти от Небесните гласове.

Кадилак взе лулата и вдиша още пушек. Главата му започна да отлита. Резултатът бе известно закъснение преди умът му да направи контакт с устата.

— Ако му помогна да построи стрелолист, ще придобия умения, а ако летя като птица, ще имам голяма слава. Но ти си моят учител. — Той подаде лулата на стареца. — Не бива да приемам тези дарове без преди това те да са дадени на теб.

— Направи го — отговори Мистър Сноу и размаха лулата във въздуха. — Това е единственият начин, по който аз ще напусна земята.

Стив беше прав в преценката си, че племето се е преместило на запад, но не беше съвсем прав за причината за оттеглянето на мютите в относителната безопасност на планините. Старейшините на племето бяха загрижени да избегнат по-нататъшни нападения от стрелолистите, докато не се научат да се съпротивляват на огъня от небето и дългото остро желязо на подземните хора, но те имаха и втора, също толкова наложителна причина да отиват на запад: старейшините искаха да избегнат необходимостта да отговорят на други претенции за територията на М’Кол, докато мечките не възстановят репутацията си. Като бяха избягали от битката с желязната змия, подобно на някогашните японски самураи, те бяха „изгубили достойнство“. А без „достойнство“ — по неписаните закони на Плейнфолк — те бяха недостойни да носят остро желязо и да влизат в единоборство с други воини. Тъй като сега територията на М’Кол беше застрашена от нашествие от Д’Вайн — племето на мъртвия Шакатак и тримата му другари, — Ролинг-Стоун беше наредил да се изтеглят на запад в планините, докато посрамените мечки не станат готови да „захапят стрела“ — традиционно доказателство за кураж, с което възстановяваха воинския си статус.

Мистър Сноу и Кадилак поканиха Стив да присъства на церемонията. Докато наблюдаваше пламъците, които изскачаха от големия огън, и слушаше боботещото биене на барабаните, той си помисли, че най-после ще чуе огнена песен. Вместо това присъства на една ужасна церемония по самоосакатяване. Мистър Сноу му обясни защо досега е чувал само тъжни песни, понякога съпровождани от натрапчива мелодия на тръстикови свирки — възторжените огнени песни, които припомняха за епичните дела на М’Кол, не можеха да звучат в чест на воини, които са изгубили честта си; те трябваше първо да захапят стрелата.

Застанал до Кадилак, Стив с болезнено очарование наблюдаваше как първият от храбреците М’Кол коленичи пред Ролинг-Стоун, старейшината на племето, който му даде една стрела. От всеки храбрец се искаше сам да си направи стрела и да заточи четирите лъча на желязната глава като бръснач. Ролинг-Стоун вдигна стрелата над главата си и я огъна пред наблюдаващото племе. Това се правеше, обясни му Кадилак, за да се види, че стрелата е здрава. След това воинът протегна ръце към двама старейшини на племето, коленичили с лице един към друг от двете му страни, и сложи длани с изпънати пръсти върху техните длани на височина на рамото.

— Гледай ръцете му — прошепна Кадилак.

Стив съсредоточи вниманието си върху тях. Думканията на тъпаните и тракането на дървените инструменти станаха по-остри, по-настойчиви, достигнаха почти хипнотична сила. Откъм тъмнината зад огъня към тях се присъедини невидим хор.

Коленичилият храбрец пое дълбоко дъх и извика силно:

— Хей-ЯЯЯ!

С бързо движение Ролинг-Стоун натисна стрелата в лявата буза на воина и тя излезе през дясната. Стив потрепери. Протегнатите пръсти на мюта трепнаха леко, но дланите му не се повдигнаха от дланите на старейшините. Воинът стана и се обърна с лице към племето, ръцете му все още бяха протегнати настрана, зъбите стискаха здраво стрелата. Като държеше лактите си на височината на раменете, той бавно обърна дланите си надолу, хвана върха и края на стрелата, с рязко дърпане надолу я счупи между зъбите си, издърпа двата края и ги вдигна високо, пристъпи напред и изплю останалото в устата му парче в огъня.

— ХЕЙ-ЯЯЯ!!! — изрева племето.

Стив гледаше ужасен.

Един по един воините М’Кол, които бяха участвали в битката край Нау енд Ден, захапаха стрелата. Мотор-Хед, Блек-Топ и Стийл-Ай, оцелелите племенни братя на Кадилак, след това Хърши-Бар, Хенри-К, Авъридж-Уайт, Кървд-Еър, Оси-Биза, Севън-Ъп, Бъргър-Кинг, Гълф-Ойл, Кемп-Дейвид и останалите, чиито имена на сили Стив още не знаеше.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Классическая проза / Проза