Облачен воин

Повечето възрастни мюти — това включваше всички от четиринадесет години нагоре — се отнасяха към него със смесица от любезност и предпазливост. Не се отбиваха от пътя си, за да го избегнат, но и не търсеха компанията му, освен ако не искаха мълчаливо да послушат разговорите му с Мистър Сноу или Кадилак. Много мъже и жени воини изразяваха враждебността си по-открито, като му обръщаха гръб, когато той се приближеше до тях. Ако седяха и говореха, млъкваха, докато не отмине. Класическо пренебрежително отношение. Той беше като чуждо куче, чието присъствие се търпи, но не се поощрява; на което се хвърля кокал, но което никога не става част от семейството със собствена паничка и място до огнището.

Разговорите му с двамата летописци продължаваха повече или по-малко редовно, но Стив установи, че през по-голямата част от деня го оставят да си блъска главата самичък с много малка възможност да върши нещо, освен да мисли и да упражнява тялото си. Той си състави своя собствена програма за физиотерапия и прекарваше всеки ден по шест часа в изморителни физически тренировки. Докато се потеше над изграждането на издръжливост и сила, Стив продължаваше да планира бягството си, като променяше различни детайли с постепенното натрупване на информация за дейностите на племето и плана на селището.

С времето Стив все повече се уверяваше, че М’Кол не са предрешили съдбата му. Печен облачен воин не влизаше в менюто им. Нямаше план Х. Те просто чакаха нещо да се случи. Като чедо на Федерацията, Стив беше напълно объркан от отношението на племето към него. Можеше да разбере скритото чувство на враждебност, но не можеше да разбере дадената му почти пълна свобода. В края на краищата той беше пленник — и въпреки това не беше с белезници нито беше пазен; нямаше охрана, никой не го питаше къде отива или къде е бил и наложените му ограничения бяха минимални. При това положение, ако искаше да избяга, единственото, което трябваше да направи, бе да напусне селището. Но колко далече би могъл да отиде? Стив стигна до извода, че няма да е много лесно да избяга пеша. Липсата на прегради на неговата затворническа килия вероятно се дължеше на убеждението на М’Кол, че могат да го настигнат тъй бързо и ефективно, както настигаха бързокраките и бизоните.

Стив изпълняваше програмата с упражнения с обичайното си старание и накрая за награда можеше да стои уверено на собствените си крака. Кадилак и Мистър Сноу присъстваха, когато остави патериците и тръгна с уверена стъпка, и го поздравиха. Когато се върна при тях до коловете с разлагащите се глави на Шакатак и Торпедо, той замахна във въздуха ликуващо, стиснал в юмрук дясната си ръка. От дръзкия жест на традиционния поздрав на пионерите през все още незаздравелия му мускул премина остра болка.

Стив я скри под пресилена усмивка и намери сили да благодари на своите благодетели.

— Искам двамата да знаете, че високо оценявам всичко, което направихте за мен. — Спря и пое дълбоко дъх.

— Може да съжалявам, но, ммм, искам да ви попитам… защо положихте толкова усилия да запазите живота ми?

— Нямам време да навлизам в тази тема — отговори Мистър Сноу и махна с ръка. — Не се тревожи за това. Скоро ще разбереш.

Стив отказа да остави въпроса без отговор.

— Това ми звучи зловещо.

Мистър Сноу се засмя.

— Какво мога да ти кажа? Точно сега мога да ти кажа, че ще продължиш да живееш. Това задоволява ли те?

— Но… ако знаеш какво ще се случи… — настоя Стив.

— Виж, младежо — търпеливо отговори Мистър Сноу.

— Ако ти кажа, ти няма да ми повярваш. Ти имаш добър ум. Той е с добър потенциал, но не е открит за нещата на този свят. Ти не го виждаш такъв, какъвто е, а такъв, какъвто мислиш, че трябва да бъде.

— Живял си твърде много под земята — каза Кадилак.

— Очите и ушите ти са пълни с пясък.

Мистър Сноу клекна пред Стив и внимателно прекара ръце по левия крачол на панталона му между коляното и глезена, едва докосвайки плата.

— Мммм, добър е на пипане… — Изправи се, хвана китката на Стив и изви дясната му ръка, проверявайки движението на мускулите. — Ще ми се всичките ми пациенти да се оправят така. — Потупа приятелски Стив по ръката. — Продължавай с упражненията. След половин луна ще си готов за голямото бягство.

И се засмя на смутеното изражение на Стив — той приличаше на дете, хванато да краде курабийки. Това беше поговорка от Старото време, която Мистър Сноу ценеше, откакто я беше чул преди петдесет и две зими.

— Отпусни се. Естествено е да искаш да се върнеш в дупката си.

— Надземният свят не ме плаши — сопна се Стив раздразнен, че е хванат неподготвен.

— Знам, че не те плаши — съгласи се Мистър Сноу. — А трябва. Сведенията от юг са, че твоите хора обичат да стоят близко един до друг. Като стадо бързокраки. Но това, изглежда, не се отнася за теб. Чудя се защо?

— Аз съм планерист — отговори Стив. — Ние сме различни. Цветът на нацията. Ние сме обучени да работим самостоятелно.

Мистър Сноу кимна тъжно.

— Разбирам… е, просто помни, че когато излезеш от нашата територия, Кадилак и аз няма да можем да те защитим. Капиш?