Облачен воин

В резултат от това и напълно в разрез с възпитанието си Стив откри, че очаква с нетърпение ежедневните разговори, които мютите наричаха „бъбрене“. Почти не можеше да го признае пред себе си, но по някакъв странен начин беше започнал да ги обича. Това не беше, както толкова често в миналото, пресметнат акт на измама; чувството беше съвсем искрено. Той все още гледаше на тях като на малко повече от примитивни уродливи диваци, които вонят като сметище от ниво А, но те водеха свободен начин на живот, който беше пълна противоположност на строго структурираната програма за развитие, по която беше протичал неговият живот във Федерацията още от първия му ден. Психиката му на трекер беше раздвоена. Едната част се дразнеше от липсата на дисциплина и строга организация, отблъсната от чуждоземния начин на живот; другата отстъпваше пред коварните примамки на съществуването над земята.

Въпреки годините на втълпяване в него се събуди някакъв отдавна забравен инстинкт; той реагираше — както при първия си самостоятелен полет — на света със синьото небе. Досега несъмнено бе водил привилегирован живот. Още не беше длъжен да си търси храна или да готви върху открити огньове при проливен дъжд или снежна буря. Грижеха се за него, хранеха го и откакто беше свален, на племето не се беше налагало да защитава територията си. В сравнение с Федерацията това, образно казано, си беше райски живот.

Но имаше и нещо друго.

Голямото откритие, което беше направил Стив като пленник на М’Кол, беше спокойствието. В ума му се беше настанило едно почти наркотично спокойствие. Имаше шум, но той идваше от естествени източници: на вятъра в дърветата, на течащата вода; говор и песни; живи звуци; детски смях, плач, утешаване с успокояващ шепот; музика от дървени свирки, вибриращи ноти, които висяха във въздуха и създаваха смущаващ резонанс.

Такъв прост инструмент и все пак съвсем непознат във Федерацията, където цялата музика се произвеждаше електронно и с изключение на блекджека беше под пълен контрол на Първото семейство. Но преди всичко в Плейнфолк нямаше караници; нямаше патрули; очите и ушите не бяха непрекъснато атакувани от вдъхновяващи видеокасети — и все пак, въпреки пълната липса на агитация от някакъв централен управляващ орган, имаше пълно единство на целта, сътрудничество по време на нужда без никакъв явен знак на дисциплина.

Някакъв вид сплотеност. Някакво неизказано родство. Някакво…

Съзнание.

Тази внезапно хрумнала му дума го изненада.

Глава 14

В деня след разговора на Стив с Мистър Сноу Кадилак се появи с един старейшина с буци по главата — казваше се Три Дигрийс24. Двамата мюти носеха няколко току-що отсечени фиданки, а този с буците по главата беше въоръжен с мачете, нож за белене на кора и шило, костена игла и груба връв. Кадилак накара Стив да начертае върху калта пред колибата използваните във Федерацията патерици. Тъй като те бяха от метал, бяха неизбежни някои промени в конструкцията и след известно обсъждане Стив направи коригиран чертеж, който — макар че той не можеше да го знае — наподобяваше старите дървени патерици, използвани през първата половина на двадесетото столетие. Стив наблюдаваше с нескрито възхищение как Три Дигрийс прецизно работи с примитивните си инструменти. Подтикван от време на време от Кадилак, той бързо направи две патерици.

Кадилак помогне на Стив да се изправи и застана до него, когато той направи първите няколко крачки с помощта на патериците. Левият му крак все още не можеше да носи никакво тегло, лявото му рамо и ранената дясна ръка бяха все още болезнено вдървени, но удоволствието от възвръщането на подвижността надвишаваше неудобствата.

Три Дигрийс наблюдаваше с доволна усмивка как Стив схвана ходенето на един крак и започна да се движи по-ритмично.

— Добре ли е?

Стив кимна одобрително.

— Страхотно.

Три Дигрийс погледна недоумяващо Кадилак.

— Дума от Старото време — каза Стив. — Означава много добре.

— Нумеро уно — обясни Кадилак. — Прима.

— А, да. Добре. — Три Дигрийс се усмихна и събра инструментите си. — Всичко добре. — Потупа Стив по ръката и си тръгна.

Една от мютките, която няколко пъти беше носила храна на Стив, се приближи — носеше камуфлажните му планеристки дрехи. Бяха изпрани, скъсаното при падането бе нескопосано закърпено. Кадилак помогна на Стив да ги облече. Всички джобове, в които бяха средствата за оцеляване, бяха потискащо празни.

— Колко далеч ми е позволено да отивам? — попита Стив.

— Колкото искаш — отговори Кадилак. — Но заради личната ти безопасност може би ще е по-добре, ако не излизаш от селището. — Той се усмихна. — Може да се окаже опасно.

Стив кимна.

— Това ли е всичко?

— Не. Не влизай в никоя колиба, без да си поканен, не взимай никакво остро желязо или инструменти, които можеш да намериш, не взимай никаква храна, ако не ти е предложена. — Той се усмихна отново. — Тук има хора, които много биха желали да има някаква причина да набият главата ти на кол. Капиш?