Облачен воин

Хората от Старото време, каза Мистър Сноу, били обзети от манията за скорост. Те построили огромен арбалет, който изстрелял стрела с хора вътре в нея до луната. Имали и други стрели с криле като огромни стрелолисти, които можели да кръстосват небето по-бързо от слънцето. Те били господари на света, но така и не се научили да се обичат. И забравили Пътя на воина. И така чрез тяхното невежество и омраза светът загинал във войната на Хилядата слънца. Племената, наброяващи повече от дъждовните капки на небето, падали като изсъхнали листа през Пожълтяването. Убити не от равни на тях в двубой, а от странни тайни думи, изговорени от машини, направени с високо майсторство, скрити дълбоко в земята — като Кълъмбъс, за който говорел облачният воин. Остро желязо с невъобразима сила, притежавана от хора, които не са дъвкали кост.

Кадилак размишляваше върху тези дълбоки и трагични загадки на Старото време, докато търсеше виждащ камък. Накрая, когато слънцето слезе към западната врата, намери един. Мистър Сноу наблюдаваше внимателно как неговият ученик коленичи, затвори очи, вдигна камъка до челото си и картините от паметта на камъка потекоха в ума му.

— Намери ми желязната змия — каза Мистър Сноу. — Иди по-напред през облаците на времето и ми намери голямата битка.

От времето на първите опити да използва практически дарбата си, подтикван от своя учител, Кадилак постепенно се беше усъвършенствал и сега помнеше много от онова, което виждаше или казваше по време на контакта с камъка. Беше открил, че далечната и близката памет могат да бъдат разграничени по силата на аурата, която ги заобикаля, и вътрешното му око беше започнало да разпознава разликата между виденията от миналото и тези от бъдещето.

Стиснал здраво камъка, Кадилак го наведе към коленете си. Мускулите на лицето му се стегнаха, устните му се стиснаха, сякаш се пазеше от някакъв невероятен ужас.

— Умът ми хвърчи напред, но не мога да кажа колко далеч отивам — въздъхна той. Думите съскаха между стиснатите му зъби.

— Потърси Клиъруотър — предложи Мистър Сноу. — Потърси себе си и облачния воин. Повикай ги с всичката сила на ума си. Може би по този начин техните образи ще излязат напред, а другите ще останат затворени в камъка. — Старият летописец седеше търпеливо. Зад тях широките води на двете големи реки бавно течаха на изток. Минаха няколко минути. Главата на Кадилак се олюляваше, тялото му започна да се гърчи, да се разтърсва от силни мускулни спазми. Мистър Сноу не направи опит да го подтиква повече.

Неочаквано гърбът на Кадилак се вдърви и той обърна невиждащи очи към небето, чертите на лицето му се изкривиха от болка.

— Желязната змия стои над мен! — извика той. — О, Мо-Таун! Велика майко! Тя се движи с кръвта на нашите хора! — Кадилак застена — пронизителен звук, който се превърна в остро ридаещо хлипане, когато беше разтърсен от друг спазъм. След няколко секунди конвулсията затихна. Той се отпусна тромаво напред, смазан под тежестта на мъката си.

Мистър Сноу го наблюдаваше мълчаливо.

Няколко минути Кадилак не помръдна, после бавно се изправи и обърна обляното си в сълзи лице към Мистър Сноу, който го гледаше с нежност.

— Няма нищо, освен болка и тъга в този камък. — И го хвърли.

— Светът е пълен с това, синко — тихо отвърна Мистър Сноу. — Това е бремето на войната. Тъмната страна на съществуването, която застрашава да смаже душата. Само онези, които са достатъчно силни да я понесат, могат да достигнат светлината, отвъд която лежи истинското щастие.

— Въпреки това искам да не ме беше довеждал тук.

— Защо?

— Защото това е мястото на твоята смърт, древни. — Очите на Кадилак бяха пълни със сълзи. Той гневно ги избърса.

Мистър Сноу направи гримаса и бавно поглади брадата си.

— Кога ще бъде?

— След по-малко от дванадесет луни. Близко до времето на Жълтеене.

Късното лято на идващата година. Старият летописец наведе мълчаливо глава при тази новина, след това вдигна очи и огледа околностите; на север от реката лежеше вълнообразна прерия, покрита с червена бизонска трева; носещите се на талази облачни кули напредваха бавно от източната врата като величествени испански галеони с опънати платна — ценни думи от Старото време, — а на юг ниска лента от тъмен сив дъждовен облак хвърляше дълга сянка върху високите белокори лиственици — оранжевите им и жълти листа пламтяха под полегатите лъчи на слънцето; на запад, над дясното му рамо, бяха далечните сини планини, където сега трябваше да се върнат. Мистър Сноу посочи с ръка хоризонта и се усмихна.

— Хайде! Забрави тъгата и се огледай! Как може да си тъжен при такава красота? Това място е добро за умиране! — Удари се по бедрата, стана, сякаш нямаше никаква грижа, разпери ръце и отпи от въздуха на късния следобед.