Облачен воин

„Биг Ред Уан“ беше популярното име на ешелона „Ред Ривър“. Той беше известен в цялата Федерация с вълнуващия успех на много експедиции срещу мютите; екипажът от пионери имаше ненадмината бойна характеристика и като резултат от неговата известност командирът на ешелона имаше право да избира най-добрите възпитаници на военните академии и специализираните училища. През последните двадесет години първите трима кадети от Академията бяха в разузнавателния екип на Ред Ривър. Стив беше планирал тази година да бъде един от тях.

— Попитах за теб.

— И?

— Определен си за „Луизианската дама“… базирана е във форт Уърт. — Лундквист спря. — Гас Уайт също.

— Сигурно ще е доволен — изръмжа Стив. Службата на „Биг Ред Уан“ традиционно се смяташе за най-важното първо стъпало по стълбата на успеха. — Той знае ли вече.

Лундквист поклати глава.

— Мисля, че ще ти достави удоволствие ти да му съобщиш.

— Така е. — Стив хвана дългия цип на торбата. Докато го дърпаше, Лундквист сложи пръст на ръката му и бавно описа кръг. Очите им се срещнаха.

— Да сложим ли бомбата в дулото?

Стив издърпа ципа до края. Мислеше по предложението.

— Искаш да кажеш тук? Сега?

Лундквист погледна спящия Джак Брикман.

— Притесняваш се да не се събуди?

— Всъщност не. Той е на клауд-найн.

— Ами тогава… — Лундквист го погледна очаквателно.

— Ами тогава… може би друг път.

Лундквист посочи спящия Джак Брикман.

— Слушай. Той няма да се разстрои. За дванадесет години, прекарани на ешелони, сигурно е видял какво ли не. Права ли съм?

Стив не отговори.

Лундквист го дръпна за ръкава на парадната униформа и го принуди да пристъпи към нея. После притисна обутите си в панталон бедра в крака му.

— Хайде, Брикман, никога не съм го правила с теб. А и след днешния ден може би никога няма да те видя пак.

— Нищо не мога да направя по въпроса.

— О, можеш. — Лундквист се изправи, хвана го през кръста и нежно се отърка в гениталиите му. — Пет седмици ще съм в ешелона на територията на мютите. След шест седмици може би ще съм мъртва. Осем седмици преди седемнадесетия си рожден ден. Ако ще съм в любимия ми бизнес, искам да имам удовлетворението, че съм била с най-добрия. — И без да чака отговор от Стив, тя свали вещевата му торба от леглото, затвори плъзгащата се врата, свали ципа на куртката му, след това бързо съблече униформата си и легна.

Стив погледна своя баща-настойник. Главата на Джак Брикман беше климнала настрана върху възглавницата, отворената му уста подчертаваше хлътналите бузи. Вдигна ръката му и я пусна. Тя падна в скута му с характерна за дълбокия сън безжизненост. Стив се обърна към Дон Лундквист и се съблече, без да бърза. Огледа безучастно голото й тяло. Беше чудесна. Силна шия и хубави прави рамене, добре подчертани мускули без излишните буци, към които се стремят някои хора. Стив легна до нея.

Лундквист прокара оценяващо ръка по рамото му, после по гърдите и до устните.

— Аз наистина изпитвам удоволствие от теб, Брикман. Как сме могли да чакаме цели три години?

Стив потрепери.

— Били сме заети, предполагам. Добре, как го искаш?

Дон го лизна по устата.

— По всички начини, които доставят удоволствие. — Тя се завъртя с гръб към него. Под дълбокия ултравиолетов тен раменете й бяха покрити с лунички. Макар че отдавна се къпеха заедно, Стив никога не го беше забелязал. Той пъхна ръката си под нея и я сложи върху малките й гърди. Дон грабна другата му ръка преди той да е решил какво да прави с нея и я пъхна между краката си. — О, да — промърмори тя. — Да, така! — Изви шия и потри лицето си о неговото.

Стив затвори очи и си представи как тя го прави с онзи мръсник Гас Уайт. И с другите момчета. Как казва същите неща, реагира по същия начин. Беше общоприет факт, че в края на курса почти всеки го е правил с всеки друг. Не беше кой знае какво. Ако си склонен към това — а повечето момчета бяха, — го правиш редовно.

Брикман не беше склонен. Но не си съставяйте погрешна представа за този млад мъж. На него не му липсваха никакви жизнени части, нямаше проблеми с големината нито беше лишен от нормалните желания, присъщи на младите хора на неговата възраст. Неговото доброволно въздържание просто отразяваше прагматичното му отношение към живота.

Брикман не беше прекрачил границите поради простата причина, че — макар че трябваше да си позволи малко отпускане — това не беше част от учебната програма. Не се присъждаха точки за слагане на бомба на жени кадети. Дори не се разглеждаше като надежден начин за спечелване на приятели или влиятелни хора. Следователно това не стоеше в неговия списък на приоритети. От друга страна, тъй като беше Брикман, той не би понесъл мисълта да прави нещо не както трябва и сега, когато беше позволил на Дон да го има, искаше да го направи както си му е ред.