Облачен воин

Дон притисна задника си в слабините му. Беше горещ като пещ. Не му беше за първи път, но беше за първи път от години. Беше заровил спомена за това дълбоко в дъното на мозъка си. Сега този спомен нахлу, загрявайки тялото му, и той забрави, че на по-малко от две крачки е инвалидната количка с неговия баща-настойник и че всеки момент могат да дойдат останалите му роднини.

Половин час или може би един час по-късно, след като го бяха правили във всички възможни положения, освен подпрени на стената, те лежаха един до друг задъхани. Телата им бяха покрити с пот.

Лундквист си пое дъх и прошепна в ухото му:

— Искаш ли да намина още веднъж?

— Да — отвърна Стив.

— Добре. — Лундквист стъпи на пода и се изправи. — Беше добре. Точно както трябва. — Прекара ръка по гърлото си, между малките гърди, по плоския си твърд корем. — Нуждая се от душ, но, хм, мисля да го отложа за у дома.

— Много се пътува до Уичита — отбеляза Стив. Лундквист беше дошла от най-северната база на Федерацията — област Монро в Канзас, открита през 2886. Най-новата. — Семейството ти тук ли е?

— Че как? — каза Лундквист. — Доведоха цялата база.

Докато тя се обличаше, Стив я изучаваше и мислеше за това, което бяха правили допреди минута. То беше извикало в тялото и мозъка му отдавна забравени желания. Слагането на бомбата в дулото с нея му беше доставило безспорно моментно удоволствие, но това беше нещо, без което можеше да живее. Да си позволи да се нуждае от други хора по този начин… да им позволи да се доближат толкова до него беше опасен лукс. Правеше го уязвим.

— Така… — каза Стив. — Тогава „довиждане“.

— Да… ние имаме резервация за совалката в четири. — Лундквист погледна часовника си, след това дръпна ципа на парадната си куртка и нагласи почетните кадетски акселбанти.

Стив с радост би я удушил с тях.

— Късмет и, хм… успешно преследване.

— На теб също. — Брикман я погледна в очите и се усмихна топло, когато си стиснаха ръце. — И не се натягай, чу ли? Ти си номер едно. Не е необходимо да го доказваш навсякъде на мютите.

Той я потупа по рамото. Лундквист го погледна от вратата с плътно стиснати устни.

— Знаеш как да направиш приятелят ти да се чувства добре, Брикман, но под тази твоя от топла по-топла усмивка ти си един долен кучи син.

Стив я погледна спокойно и продължи да се облича.

— Част от моята екипировка за оцеляване.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — Лундквист не изчака за отговор. — Мислиш се за различен. Толкова упорито работеше да станеш номер едно, че нямаше време да станеш един от нас. Това плаши хората. И това е лошо… защото един ден може да ти потрябва приятел.

— Нещо друго? — попита Стив невъзмутимо.

— Да — каза Лундквист и потупа значката „Минитмен“ на джоба на куртката си. — И ти, и аз си скъсахме задниците от работа да спечелим това. Просто искам да знаеш, че каквото и да си направил погрешно, в моята книга ти все още си най-добрият.

Стив скромно сви рамене и вдигна ципа на панталоните си.

— Времето ще покаже…

— Наистина ще покаже — съгласи се Лундквист и преди да излезе, добави:

— О, щях да забравя… честит рожден ден.

Глава 5

Два дни след триумфа над Шакатак Кадилак отиде с Клиъруотър и Мистър Сноу навътре в гората. Намериха една поляна край реката и седнаха върху килим от червени треви и листа. Зад тях на всички страни черно-кафявите стволове на секвоите стояха на стража като гигантски воини. Тук-там през дебелия балдахин от листа проникваха слънчеви лъчи и хвърляха светли петна върху морето от папрат, която растеше около чепатите корени на дърветата.

Кадилак слушаше внимателно как Клиъруотър задава въпроси на Мистър Сноу относно новооткритата си сила, която, също като удивителната памет на Кадилак, беше дарба от Небесните гласове, изпратена с благословията на тяхната Велика майка Мо-Таун. Мистър Сноу обясни много неща, като подчерта, че усилието, необходимо за направляване и пригаждане на силата към волята изтощава жизнената сила на повелителя. По такъв начин колкото е по-голяма силата, която се освобождава, толкова повече енергия е необходима да се контролира тя. Голямата сила трябва да се извиква само в критични ситуации, защото в неопитни ръце тя ще доведе до смъртта на онзи, който я е извикал.

Затова Клиъруотър беше припаднала, когато беше спасила Кадилак от Шакатак; повелителят остава слаб, след като силата е минала през тялото му. Той или тя трябва след това да чака да се възстанови преди силата да може да бъде използвана отново. Следователно във времена на опасност талантът на повелителя трябва да се използва разумно, иначе може да се окаже, че силите му са изчерпани, когато са необходими най-много.

Когато дойде ред на Кадилак да говори, той каза:

— Аз съм затруднен, че не чувам Небесните гласове.

Мистър Сноу се усмихна.

— Ще ги чуеш, когато си готов да слушаш.

— Научи ме как да слушам.

Мистър Сноу поклати глава.