Облачен воин

— Да. — Роз седна по-близко до брат си. — Не искаш ли да послушаш малко музика?

Стив се наведе внимателно назад върху натрупаните възглавници.

— Каква?

— Такава, която ти е приятна. Блекджек… какво друго?

— Да не си луда? — изсъска Стив. — Не искам да я чуя дори от километър. Изхвърли я, Роз. Отърви се от нея… бързо. — Една тревожна мисъл мина през ума му и той се изправи. — Къде е? Взе ли го с тебе?

— Разбира се, че не съм. — Роз го бутна обратно на възглавниците. — Успокой се. Има едно момче…

Стив сложи ръце върху устните й.

— Не искам да знам нито за това момче, нито за нищо. Не се забърквай, Роз. Знаеш, че ако ни хванат, ще имаме големи неприятности.

Роз се усмихна.

— Може би си прав. Говори се, че това момче се занимава само с материал, забранен от Първи кодекс.

— Говори тихо — каза Стив. — И престани да си правиш майтап. Това не е шега.

— Пускал ли си някога блекджек?

— Не. И нямам намерение.

Роз се усмихна.

— Защото е против правилата?

Стив я погледна мълчаливо, после отмести поглед.

— Питал ли си се някога защо е против правилата? — Роз обърна лицето му и го принуди да срещне предизвикателния й поглед.

— Знаеш защо имаме правила — отговори Стив. — Това е единственият начин, по който хората могат да живеят заедно. — Той стисна устни, когато тя въздъхна уморено. — Това е написано още на първа страница.

— Зная какво е написано в Наръчника. Но това не е единственият начин — настоя Роз. — Ако на хората са дадени правила, по които да живеят… граници, които не трябва да преминават… това означава, че от другата страна на тази разграничителна линия има съвсем различен начин за живеене.

— Разбира се — каза Стив. — Хората са го опитали преди хиляда години. И какво се е случило? Анархия, безредие, хаос. Градовете са изгорели. Светът със синьото небе е станал един голям отровен адски огън, от който са се родили мютите.

— Да, зная историята — прошепна Роз. — Случило се е нещо лошо, но никой от нас не знае какво… или колко лошо всъщност е било. Знаем единствено онова, което Първото семейство е сметнало за уместно да ни каже. Може би… — тя се поколеба — може би по някакви други начини животът е бил по-добър от сегашния.

Стив се засмя.

— Луда ли си? Без Джеферсън не би имало живот! Ако Първото семейство не е формулирало тези правила, Федерацията нямаше да съществува.

— Да, но…

— Престани, Роз! — изсъска Стив. — Не искам да слушам повече тези глупости.

— Добре — отговори Роз с презрителен смях. — Не се тревожи, няма да направя нищо, което да навреди на кариерата ти.

— За твоята кариера мислех — сопна се Стив.

Роз, изглежда, не беше убедена.

— Не се шегувам — ядосано каза Стив. И ако ще сме честни, поне двадесет процента от загрижеността му бяха за сестра му. Той хвана ръцете й. — Тези твои налудничави идеи… този ренегатски разговор. Ти не можеш да разсъждаваш така, след като отидеш в Гранд Сентрал. Какво ти става?

Роз стисна устни, после наклони глава на една страна и загледа стиснатите си ръце.

— Може би имам нужда брат ми да се грижи за мен.

Очите им се срещнаха.

— Това не може да стане, Роз — тихо каза Стив. — Зная, че наистина не поддържам връзка с теб… но аз мисля за теб и…

— А как беше, когато и двамата бяхме в гимназията?

— Нещата се променят. Хората също.

— Аз съм човек и в мен нищо не се е променило. — Роз се наведе и нежно го целуна по устата, после се изправи с въздишка. — Даваш ли си сметка, че след тази седмица ние може би никога няма да се видим?

Стив се усмихна.

— Такъв е животът, Роз. С плач нищо не може да се промени.

— Не се каня да плача. — Роз пое дълбоко дъх. — Има нещо, което исках да ти кажа. — Тя замълча нерешително. — За нас.

— Какво?

— Ние с теб сме различни. Не сме като Джак и Ани. Или другите. Аз се чувствам близко до теб по начини, които не мога да обясня. Нямам предвид как беше преди да отидеш в Академията. Имам предвид по начини, които не разбирам. Никога ли не си се чувствал така?

Неочаквано Стив се почувства неспокоен.

— Не съм сигурен. Дай ми пример.

Роз стисна ръцете му по-силно и захапа долната си устна. Накрая каза:

— Спомняш ли си онзи ден, когато най-после се събуди и ти донесох закуска?

— Как мога да го забравя? — каза Стив. — Това се случи за първи път през целия ми живот.

— Дръж се сериозно — сопна се Роз. — Спомняш ли си как ми разказваше как си излязъл на десето ниво и за полета… и какво си почувствал, когато си излязъл над повърхността? — Роз понижи глас. — Онези неща, които си чувствал вътре в себе си. Страхът от връщане обратно вътре. — Очите на Стив се разшириха. — Не се тревожи, няма да кажа на никого. Но спомняш ли си, че те попитах кой ден и кой час е било, когато си направил този полет?

— Да — прошепна Стив.

— И ти ми каза. Но не ме попита защо искам да зная. — Роз прикова очите си в неговите. — Знаеш ли защо попитах?

Стив я погледна.

— Защо?

Роз отговори с колеблив шепот.