Облачен воин

В групата, водена от първия инженер капитан Върджил Клей, младши полеви командир, влизаха Барбър, Бък Макдонъл и двадесет души за отстраняване на повреди и препятствия. Клей, известен със своята радиопозивна „АНВИЛ ДВЕ“20, изпрати два отряда нагоре по течението, два надолу и още три на всеки бряг, за да огледат навсякъде. На борда на „Дамата“ останалите от екипажа застанаха на оръдейните кули в готовност да подсилят групите на земята, ако периметърът бъде атакуван.

Не се наложи да чакат много. Джини Грийн, първата, която стигна калната стръмнина на десния бряг, беше прободена в гърдите от стрела. Ударът направо я повдигна от земята. Тялото й се превъртя назад с разперени ръце и падна на земята като чувал с картофи. Седмината бойци зад нея и от двете й страни залегнаха, стиснали пушките си, и надзърнаха предпазливо над ръба на брега. Първият, който си подаде главата, бе пронизан във врата от стрела.

Командирът на отряда изруга, спусна се малко надолу и превключи предавателя на шлема си от канала на отделението на канала на полевия командир.

— Анвил Две, тук Ист Сайд Едно. На два пъти излизахме и ни обстрелват и от двата бряга. Край!

В слушалките се чу гласът на Клей.

— Ист Сайд, тук Анвил Две. Окоси ливадата. Бъди готов за атака. Край.

„Окоси ливадата“ беше сигнал за разгърнат огън, при който поток куршуми се изстрелва ветрилообразно във всяко хълмче, във всеки храст или шубрак, който е непосредствено пред отделението. Всичко, което можеше да служи за укритие на врага, ставаше на решето.

Стю Барбър, първият инженер, се беше заврял под един от фургоните и говореше с Хартман посредством една от поставените за целта външни телевизионни камери. Бък Макдонъл, стиснал трицевната си въздушна пушка, стоеше до него на пост.

— Голяма каша — докладва той. — Но освен няколко вдлъбнатини и счупения хидравличен затвор на прохода, изглежда, нямаме никакви сериозни повреди. Големият проблем е наносът, който се е натрупал под фургоните. Няма да можем да тръгнем, докато не го махнем. Според мен това ще ни отнеме поне шест часа. Може би дори повече. Ще са ми нужни най-малко сто души, ако искате „Дамата“ да стъпи на пътя призори.

Хартман обмисли внимателно отговора си.

— Вече имате двадесет души. Ще ви дам още четиридесет. Ако силите на Клей са достатъчни да удържат атаката, по-късно ще изпратя още хора. Мистър Макдонъл, ще дойдете ли на борда да организирате работната група?

— Веднага, сър! — Макдонъл отиде до камерата. — Не зная дали забелязахте, но тези речни брегове са малко високи. Нямаме открито хоризонтално поле за стрелба от горните куполи, за да подкрепим защитата на периметъра.

— Знам, мистър Макдонъл — отговори Хартман. — Но ние сме изправени пред недисциплиниран, леко въоръжен противник. Смели и упорити воини, но без обща военна организация. Сигурен съм, че нашите хора могат да удържат нападението, докато се измъкнем.

— Да, сър! — Макдонъл отдаде чест пред камерата и побърза да се качи на фургона. Друг екран хвана коменданта на пионерите, както тичаше нагоре по рампата в ешелона.

След няколко минути Макдонъл влезе в командния пункт — тъкмо навреме да чуе Анвил Две, който докладваше, че е „пълно с врагове. И нагоре, и надолу по реката съобщават за настъпващи воини, а мъжете на източния и на западния бряг са приковани. Петима от нашите бойци са ударени, трима фатално. Досега не е установен никакъв визуален контакт с врага.“

— Мислех, че тези човекоподобни ще излязат и ще се бият — промърмори полковник Мур, старши полеви командир.

— Може би първо трябва да ги попритиснем — каза Бък Макдонъл и се обърна към Хартман: — Нашите момчета трябва да атакуват бреговете и да ги изкарат насила, сър. Не бива да им позволим да ни притискат в реката, докато се опитваме да придвижим „Дамата“.

— И аз си помислих същото — каза сухо Хартман и натисна бутона на предавателя. — Анвил Две, тук „Луизианската дама“. Приеми съобщение. Край.

Клей моментално отговори.

— Анвил Две слуша. Край.

Хартман се наведе към микрофона.

— Продължавайте напред, мистър Клей. Най-късно до пладне искам петстотин метра сигурен периметър около „Дамата“.

— Анвил Две. Прието. Край.

Хартман се обърна към коменданта.

— Вземете четиридесет силни мъже, мистър Макдонъл.

— Отделих ги, докато идвах насам, сър — каза комендантът.

— Добре. — Хартман погледна телевизионния образ на техническия заместник. — Дайте им работа с вашата група за отстраняване на повреди и препятствия, Стю, и да изкараме ешелона на пътя.

Барбър посегна да смъкне забралото на шлема си. Определено изглеждаше нещастен.

— Сигурен ли сте, че не можете да отделите повече хора? Шестдесет не са достатъчно. Колкото повече хора има, толкова по-скоро…

— Направете всичко възможно, Стю — сряза го Хартман. — Поставете всички на задната страна. Ако Куп може да откара четири или шест фургона долу в реката и горе на двата бряга, това ще ни даде огневата мощ, която ни е необходима да извършим подготвителната работа.

— Тръгвам — каза Барбър.

Хартман прекъсна връзката с външния монитор и се обърна към коменданта на ешелона.