Облачен воин

— Пуснете го! Той има статус. Небесните гласове ми говориха за този облачен воин. Сянката на Талисмана е върху него!

Блек-Топ и Стийл-Ай отпуснаха хватката си, но Мотор-Хед ги спря с властен жест.

— Сянката на Талисмана не пада върху недостоен човек. — Мотор-Хед се обърна към племето за поддръжка. — Унищожава ли един воин плодовете на земята? Тази мърша уби онези, които още не бяха захапали кост, а когато Кадилак го домъкна тук паднал от небето, молеше да бъде спасен от смърт…

— Шии-ехх… — изсъска племето.

Мотор-Хед посочи с обвиняващ пръст Кадилак.

— Не е ли така, летописецо?

Кадилак се поколеба, погледна Стив, след това кимна тъжно.

— Моят брат говори истината.

„О, ужас — помисли Стив. — Много благодаря…“

Блек-Топ и Стийл-Ай го издърпаха пред племето, извиха му ръцете зад гърба и го принудиха да коленичи. С крайчето на окото си Стив видя как Мотор-Хед вдига големия каменен чук. Умът му изгуби възможността си да реагира. „Не вярвам в това“ — помисли си той, наведе глава и осъзна, че е започнал да изпада в безтегловност.

Мистър Сноу вдигна ръце.

— Стой! Животът му беше спасен, защото Талисмана поиска така!

Мотор-Хед спря с чука на дясното си рамо.

— Аз също сънувам сънища, древни. — Той посочи Стив.

— Той е Носител на смъртта. Ако волята на Талисмана е той да ходи по земята, нека той вземе духа от тази врана и го вложи в по-смело тяло! — Мотор-Хед стисна здраво грапавата дръжка и вдигна каменния чук. Но когато чукът описа дъга да нанесе смъртоносния удар, внезапно експлодира с ужасяващ трясък, сякаш ударен от невидима светкавица. Загадъчната сила, която го удари, вдигна Мотор-Хед от земята и го отхвърли назад. Мистър Сноу, Кадилак, Блек-Топ и Стийл-Ай се отдръпнаха и вдигнаха ръце да скрият лицата си от острите отломки. Стив зарови нос в земята. По някакъв метафизически каприз повечето от отломките последваха линията на експлозията и отлетяха над главата на Мотор-Хед.

Мистър Сноу отиде при Мотор-Хед, който лежеше по гръб зашеметен и объркан.

— Може би това ще те научи да не говориш неистини. Радвай се, че парчетата не ти откъснаха главата.

Мотор-Хед се изправи и се олюля. Мистър Сноу се обърна да види дали Стив е добре, след това каза на племето:

— Ето! Видяхте как Талисмана защитава онези, които ходят в неговата сянка!

— Хей-яааа — промърмори благоговейно племето.

Мотор-Хед, възвърнал си самочувствието, тръгна напред. Кадилак се опита да го спре, но той го изблъска настрани.

— Братя и сестри! Също като вас аз се прекланям пред волята на Талисмана, но пак казвам, че тази врана е недостойна да яде и пие, и да живее като един от нас. Ако той черпи сили от Талисмана, нека докаже, че е воин! Нека захапе стрелата!

— ХЕЙЙ-ЯАА! — Този път вотът беше единодушен.

Когато гласовете прогърмяха в ушите му, Стив се олюля. Мистър Сноу и Кадилак го хванаха за ръцете.

— Хайде! Дръж се! — прошепна настойчиво Мистър Сноу. — Ако някой разбере, че си ял дрийм кап, ще поискат отлагане и ще ти прободат бузите по-късно.

— Боли ли? — промърмори Стив.

— Не много — каза Мистър Сноу.

— Просто като ужилване — промърмори Кадилак. — Не мисли за това.

Отведоха го пред старейшините на племето.

— Добре — прошепна Мистър Сноу. — Коленичи, протегни ръце настрани и каквото и да стане, дръж пръстите си прави и дланите си върху нашите.

Стив кимна унесено.

— Видях как се прави.

Мистър Сноу го потупа по врата и изсъска:

— Кураж! Горе главата! Гледай бодро!

Мистър Сноу и Кадилак коленичиха с лице един към друг от двете страни на Стив и му подадоха по една обърната нагоре длан да сложи върху тях дланите на протегнатите си ръце. Ролинг-Стоун отиде при Стив с несчупената стрела, направена от нещастния Гуд-Иър. Беше изцапана с кръв от пронизаната му лява буза. Върхът блестеше зловещо. За разстроените сетива на Стив стрелата изглеждаше огромна. Прекалено голяма, за да може да мине между челюстите му. Той си представи как разбива зъбите му, разкъсва езика му…

Ролинг-Стоун вдигна стрелата над главата си.

Дишане. Трябваше да поеме дълбоко дъх. Да напълни дробовете си с въздух, за да нададе вика, с който да отбележи началото на изпитанието. Като бойния вик, който го бяха учили да използва, когато напада беззащитни. Колко щеше да боли? Стив имаше впечатлението, че е и вътре, и вън от себе си. Умът му го напускаше. Можеше обаче да чува.