— Но… не можеш ли да му кажеш да се откаже? — загрижено попита Стив. — Мислех, че тези неща зависят от теб?
— А, не. Ролинг-Стоун е главният старейшина. Има някои области, в които племето търси моя съвет, но… — Мистър Сноу вдигна рамене.
— Тогава какво трябва да направя? — попита Стив.
Старият летописец пак вдигна рамене.
— Е… можеш или да започнеш да се упражняваш с ножа… или да започнеш да се молиш на Талисмана. За предпочитане и двете. — Той потупа Стив по рамото и стана.
— Ще видя дали мога да ти намеря нож — каза Кадилак. — Междувременно ще е по-добре да не излизаш.
И излезе след Мистър Сноу.
— Направи го по-дълъг — извика Стив след тях. — Или ми върни пушката… ако все още е у теб. — Това все пак беше шанс. Заслужаваше си да опита. Стив изруга наум. Що за идиотска ситуация! След всичко, което беше претърпял! След цялото това суеверие… само за да научи, че най-голямата маймуна в лагера чака и най-малкия повод да го убие. Кристофър Кълъмбъс!
Когато се отдалечиха достатъчно от колибата, Кадилак и Мистър Сноу плеснаха с ръце и се засмяха със сълзи от радост въпреки болката, пронизваща подутите им бузи.
— Видя ли го как гледаше? — каза задъхано Мистър Сноу и избухна отново в смях и се хвана за бузите. — Ох, боли!
— Мислиш ли, че трябва да кажем на Мотор-Хед да го остави на мира?
— Не, нека не се месим в работата на Талисмана. Ох… Брикман взема нещата прекалено на сериозно. И е толкова
Глава 15
Благодарение на редовното мазане с някакъв мехлем от червени листа раните по лицето на Стив заздравяха бързо; останаха само бледи, неприятни белези. В дните след церемонията Стив откри, че много от М’Колите, които се бяха отнасяли хладно към него, са станали по-дружелюбни. От презрян обезоръжен нашественик той се превърна в обект на добронамерено любопитство и около него винаги имаше малка групичка мюти, които свенливо му задаваха въпроси. Не че, както се оказа, се интересуваха особено много от отговорите, защото те скоро щяха да бъдат забравени. Просто искаха да го слушат как говори. Заедно с новопридобитото си социално положение Стив придоби и привилегията да бъде канен в колибата на Мистър Сноу, където, в компанията на Кадилак, беше посветен в тревата рейнбоу. Поради така нареченото управление „с твърда ръка“ на ешелона от Бък Макдонъл, слуховете за наличието и тайната й употреба от някои трекери не бяха достигнали до ушите на Стив.
Той прие предложената му лула и предпазливо я помириса, преди да си дръпне за опит. Въпреки използването на трева от трекерите при експедиции на повърхността във Федерацията пушенето не беше разрешена обществена практика; наистина за повечето хора идеята би изглеждала абсурдна. Тъй като цигари не съществуваха, необходимостта от тях просто не беше възникнала.
При първото поемане на пушека Стив се закашля и му се повдигна. Второто, достигнало дълбоко до дробовете му, почти го задуши, но предизвика приятно замайване; третото превърна ушите му в крила. На четвъртото Мистър Сноу му взе лулата.
— Ей, ей, карай по-бавно. Какво се опитваш да направиш… да причиниш пожар?
Стив се изкикоти като смахнат.
— Извинявай.
— Наистина трябва да се извиниш — каза строго Мистър Сноу. — Ти и онзи кучи син изгорихте два акра от тази трева. Всички сме много огорчени от това.
Пробитата дупка на лицето имаше и друг по-малко желателен страничен ефект. Найт-Фивър26, една от жените, които се редуваха да носят на Стив храна, започна да го гледа похотливо. Тя беше вплела парчетата от неговата счупена стрела в огърлица, изплетена от тънки ленти бизонска кожа, и след като му я показа, стоеше с часове изправена пред колибата му. Тъй като по външния й вид Стив я класираше близко до дъното в списъка на привлекателните жени, нейните почти неприкрити желания бяха едно неприятно развитие, което, прибавено към дебнещата опасност от също толкова нежелана атака на неговата личност от Мотор-Хед, трябваше да го подтикне да изложи плана си пред Кадилак за изработване на безмоторен планер, но той не направи нищо. Бездействаше, обхванат от някакво душевно безразличие, запленен от светналите очи, които беше видял край огъня; часовете му на разходка и сънищата му бяха преследвани от мимолетните образи на лицето, което бе зърнал; образи, пораждащи чувства, които той не можеше да изрази с думи, защото — също като думата „свобода“ — те умишлено бяха изхвърлени от речника на Федерацията.