Облак врабчета

Ала с всеки изминал ден той установяваше, че я желае все повече, не заради физическите й качества — в крайна сметка не бе полудял, — а въпреки тях. Сърцето й бе толкова отворено, толкова готово да види доброто, толкова сляпо за лошото, толкова невинно и беззащитно, че отвори и неговото без коварство и манипулации. С нея той можеше да се разкрие докрай, можеше да бъде себе си, подобно на нея, обикновен, а всяка мисъл направо намираше път до думите, които изговаряше. Той я желаеше, защото я харесваше такава, каквато бе, независимо от външния й вид. Обичаше я заради поведението й, когато беше с него.

Той я обичаше.

Осъзнаването на този факт беше голям шок за него. Как се бе случило? След пророчеството, което го предупреди, трябваше да се досети, че това предстои, но не му бе минало през ум. Дори сега, когато се връщаше назад, той не можеше да намери времето, мястото или повода.

След като призна, че невъзможното му се е случило, той все още хранеше надежди, че тълкуването на пророчеството от Хейко е погрешно. Независимо дали я желаеше или не, тя със сигурност не го желаеше. Тя беше християнска мисионерка, почти решена изцяло да се отдаде на разпространяване на словото на своята религия. Една бариера бе паднала, но другата, още по-висока от собствената му съпротива, оставаше.

После и това изчезна. Чувствата на Емили, които тя съвсем нехарактерно се опитваше да скрива, вече бяха излезли наяве. Всеки тригодишен в двореца можеше да се преструва по-добре от нея. Последната надежда на Генджи беше Старк. След смъртта на бившия годеник на Емили, преподобния Кромуел, Старк бе представен като бъдещ съпруг. Ала тази надежда също рухна. Старк нямаше да се ожени за Емили. Щом помогна за изграждането на мисията, която бе дошъл да построи, той се върна в Америка. Джимбо — когото той познаваше като Етан Круз — беше мъртъв. Нищо не го задържаше повече в Япония. Всъщност Старк остана няколко месеца след това. Нищо повече не го задържаше в Япония, но очевидно нищо бързо не го теглеше към Америка. Все пак искаше да замине и тази сутрин го стори.

Емили и Генджи бяха разделени само от нейното неведение за чувствата му и от самоконтрола му. Той можеше да продължи да разчита на нея да играе ролята си. Досега тя беше твърде благопристойна, за да подозира какво чувства той. За себе си не се съмняваше, но това бе друга сигурност. Той знаеше, че съпротивата му в крайна сметка ще отслабне, а щом това се случеше с него, щеше да стане и с нея. Знаеше го, защото най-сетне разбра първото си пророчество.

Докато това не бе станало, той можеше да продължава да се надява, че между него и Емили няма да се случи нищо. В противен случай второто пророчество предсказваше, че тя ще умре при раждането на детето, а колкото повече любовта помежду им нарастваше, толкова повече се виждаше краят й. Несъмнено животът не можеше да бъде толкова жесток.

Ала сега знаеше, че може да е толкова жесток. Бе разкрил самоличността на Шидзука, не във видение, а в момент на просветление, когато всичко, което знаеше, се подреди с изненадваща яснота. Това му разказа трагичното осъществяване на неизбежното.

— Господарю мой — Ханако коленичи на прага.

— Как е тя?

— Доста по-добре.

— Ще дойде ли тук, при мен?

— Мисля, че ще е по-добре, господарю мой, ако вие отидете при нея.

— Много добре.

Ханако придружи Генджи по коридора до стаята на Емили. Тя искаше да говори, но го чакаше да й даде възможност и да й разреши. Генджи направи точно това.

Той я попита:

— Какво ме съветваш?

— Не бих си позволила да ви давам съвети, господарю мой.

— Разбира се, че не. Жените никога не са допускали да ме съветват.

Ханако върна усмивката на Генджи и се поклони.

— Тя е много чувствителна, когато става дума за превода. Надявам се, че ще можете да оцените усилията й, дори да не са перфектни.

— Сигурен съм, че усилията й заслужават висока оценка.

— Преводът е трудно изкуство — рече Ханако. — Нямах представа колко е трудно, докато не започнах да помагам на Хейко в неделното училище на госпожа Емили. Нашият и нейният език са много трудни. Не просто думите, но и самите мисли.

— Всяко истинско общуване дори между двама души, които говорят един и същи език, изисква превод — отбеляза Генджи. — В края на краищата нашите сърца трябва да чуят онова, което не може да се изговори.

— Променям датите в съответствие със западния календар — обясни му Емили. Очите й бяха подути и червени, но усмивката се бе върнала на лицето й, а обичайният ентусиазъм — в гласа й. — „Седмата година на император Го-тоба“ не говори на английския читател нищо като хронология. Ако вместо това кажем 1291 година, тогава читателят ще знае кога се е случило събитието — по времето, когато последното Кралство на кръстоносците в Свещената земя40 е завладяно от сарацините. Мислите ли, че така ще е добре?

— Да, струва ми се добре.

— Има толкова много материал — отбеляза Емили. — Надявам се, че не отнемам много от времето ви, като ви карам да правите суровия превод от японски.