Облак врабчета

— Правя го с голямо удоволствие. — Генджи седна до нея. Когато накрая го погледна, той се усмихна. Тя се обърна срамежливо с лека усмивка и веднага се върна към страниците на бюрото пред себе си. Силно желаеше да я прегърне, но не го направи.

— Едно нещо, в което не съм сигурна, е заглавието.

— Емили.

— Да.

— Много съжалявам, че те разстроих.

— О, не. — Тя постави ръката си утешително върху неговата. — Виновна е моята свръхчувствителност. Какво толкова си казал? Само истината.

— Понякога се шегувам, когато не трябва. Не бива да се надсмивам над всичко.

— Не — потвърди Емили и погледна надолу, — не над всичко. — Тя започна да изтегля ръката си от неговата, но той я задържа.

— Ние сме приятели — каза Генджи. — Имаме неразбирателства, както всички. Но никога няма да допуснем те да застанат между нас. Договорихме ли се?

Тя отново погледна към ръцете им, преди да го погледне в очите.

— Договорихме се.

— Е, сега нека видя какво си направила.

Тя сложи листовете хартия пред него.

— Засега оставих заглавието на японски. По-късно, ако решим, ще го заместя със заглавие на английски.

— Да — съгласи се Генджи. Той знаеше, че когато преводът накрая бъде завършен, след много години, заглавието наистина ще бъде на английски, тъй като „английски“ ще е последната дума, която ще каже приживе.

Мечът потъва дълбоко в гърдите на Генджи и всичко става бяло. Когато отваря очите си, вижда над себе си разтревожени лица.

Госпожа Шидзука се появява и без да се притеснява от кръвта, го взема в прегръдката си и го притиска към гърдите си. По лицето й се стичат сълзи, които падат на неговото лице. За няколко момента пулсът на сърцата им се слива.

— Ти ще бъдеш винаги моят Блестящ принц — казва тя. Тя му се усмихва през сълзи. — Завърших превода тази сутрин. Питам се дали да използваме японското име, или да преведем заглавието и на английски. Какво мислиш?

Генджи вижда, че красотата й не е напълно японска. Очите й са лешникови, а не черни, а косата й е светлокестенява. Чертите й обаче са по-изострени и по-драматични от обичайното, повече чуждестранни, отколкото японски. Но не изцяло. Въпреки че прилича повече на майка си, отколкото на баща си, той сякаш също наднича от лицето й, особено с леката усмивка, която винаги е на устните й.

— Английски — промълвява Генджи.

— Добре тогава, английски — казва госпожа Шидзука. — Това ще бъде поредният скандал. „Пак Генджи, ще кажат хората, с тази ужасна негова Шидзука.“ Но нас това не ни интересува, нали? — Устните й треперят, клепките й пърхат, но усмивката й е неизменна. — Толкова ще се гордее с нас.

Да, иска да каже Генджи, тя ще се гордее с теб, както и аз. Но не му е останал глас.

Нещо проблясва на шията й. Сребърният медальон на Емили с кръст и лилия.

Той отмества поглед от медальона към Шидзука и красивото лице на дъщеря му е последното нещо, което вижда приживе.

— Направила си превъзходен превод — похвали я Генджи.

— Така ли мислиш? — Емили сияеше от щастие. — Но ако е така, направили сме го ние, а не аз. Трябва да напишем и твоето име.

— Можеш да казваш, че си се консултирала с мен. Нищо повече. Ти си преводачът.

— Но, Генджи…

— Настоявам.

Емили въздъхна. Нямаше полза да спори с него, когато той упорстваше. Може би по-късно щеше да успее да го убеди.

— Ще започвам да работя върху следващата част.

— Достатъчно засега — спря я Генджи. — Не можеш наведнъж да изучиш записаната мъдрост и лудост отпреди шестстотин години. Денят е хубав. Нека излезем и погледаме зимните жерави.

Емили се разсмя с нейния очарователен детски смях. Генджи го чу и го оцени като крехко мимолетно съкровище, каквото наистина беше.

— Добре — Емили се изправи и взе ръката му в своите, — това е чудесна идея.

— Може би ще вали сняг — рече Генджи.

— Генджи! — в гласа й се усети лек укор. Ала когато произнесе името му, тя се усмихваше.

18 „Витлеемска звезда“

Ето я твоята катана.

За да бъде направена, в огъня се хвърля стомана, която се прегъва и изчуква отново и отново, докато двайсет хиляди пласта пречистен метал се слеят в едно. От всеки слитък, който влиза в пламъците, само една част от шест оцелява и се превръща в острие с дръжка.

Помисли върху това внимателно. Ясно разграничи разликата между определение и метафора и несъвършенствата на всяко от тях. Само тогава ще успееш да извадиш от ножницата това оръжие и да решиш въпросите на живота и смъртта.

Судзуме-но-кумо (1434)