Облак врабчета

— Как можете да бъдете сигурен? — попита го Емили. — Щастието не е задължително съдба за всеки.

— Просто интуиция.

— Интуиция. Не твърдите, че сте имали видение за нейното щастие, надявам се.

— Не. Аз няма да имам повече видения, не и такива, каквито ти имаш предвид.

— Наистина ли приемате това? — въпросът на Емили бе сериозен. Ако той можеше да се откаже от всички претенции за пророчество, щеше да бъде много по-близо до спасението.

— Е — отговори Генджи, — остава само още едно. Ще го позволиш ли?

Емили се намръщи и погледна настрани.

— Тук не става въпрос дали ще позволя, или няма да позволя, господарю Генджи, както добре знаете. И, моля ви, престанете да ми се усмихвате така. Богохулството ни най-малко не ме забавлява.

Генджи не преставаше да се усмихва. Той обаче и не говореше и след минута мълчание Емили съжали за грубия тон, който бе използвала в разговора си с него. Отношението му към религията беше болезнено несериозно. Ако всеки бъдещ патрон на християнството в Япония беше като него, нямаше да мине много време, преди „Правдивото слово“ да се превърне в секта на будизма или на „Пътя на боговете“ не чрез промяна на формата, а чрез добронамерено и непланирано поглъщане. Това я притесни, но не толкова, колкото някога, не и толкова, колкото би трябвало. Когато мислеше за Генджи, вече религията не беше първото, което й минаваше през ум.

— Можеш ли все още да го виждаш? — попита Генджи.

— Да, така мисля — отвърна Емили. — Ето. — Нажежена до бяло светкавица на ръба на света. Пътуване на мачтата на „Витлеемска звезда“. Или пръски вода от гребена на далечна вълна, донесени от вятъра.

Кога се влюби в него и защо? Как можа да направи нещо толкова глупаво, толкова безнадеждно, толкова обречено да завърши нещастно?

— Господарю мой — Таро се поклони на входа на стаята.

— Да?

— Съжалявам, че ще ви информирам, но по-рано днес при Йокохама е имало инцидент.

— Какъв инцидент?

— Някои от хората на господаря Гайхо са направили забележка. Нашите се почувствали длъжни да отговорят.

— Също с думи?

— Не, господарю. С мечове. Петима от хората ни са ранени, никой — сериозно.

— Толкова много? Възможно ли е уменията ни да са отслабнали толкова много за така кратко време?

— Не, господарю. — За пръв път, откакто докладва, Таро изглеждаше доволен. — Седем от васалите на господаря Гайхо се пренесоха в отвъдното, а още седем вероятно ще го направят скоро, благодарение на раните си.

— Кой проучи това?

— Аз, господарю. Веднага след сблъсъка.

— Значи си бил в Йокохама — поинтересува се Генджи, но си пристигнал твърде късно, за да предотвратиш насилието.

— Не, господарю мой — Таро се поклони дълбоко. — Бях там, когато сблъсъкът започна. Аз лично нанесох първия удар.

Генджи се намръщи:

— Това е разочароващо. Знаеш, че стабилността на шогуна се разклаща от признаци за неподчинение пред чужденците.

— Да, господарю.

— Даваш си сметка, че Йокохама има голямо население от чужденци, както постоянни жители, така и временно пребиваващи.

— Да, господарю.

— Е?

— Бяха отправени нетърпими обиди — очите на Таро се стрелнаха към Емили. — Смятам, че отговорих както трябва.

— Разбирам — отговори Генджи. — Да, мисля, че може би си го направил. Можеш по-късно да ми дадеш пълен доклад. Междувременно информирай господаря Сайки. Сигурни сме, че ще получим мъмрене от шогуна. Той трябва да подготви официален писмен отговор.

— Да, господарю.

— Помни, че трябва да говориш високо и ясно. Господарят Сайки вече не чува както преди експлозията в манастира Мушиндо.

— Да, господарю — Таро се усмихна. — По предложение на Хиде ние започнахме да практикуваме да придружаваме устните си доклади с писмени.

— Много добре. Моите похвали за Хиде. И, Таро, благодаря ти, че си защитил честта на дамата.

— Не е необходимо да ми благодарите, господарю. — Таро се поклони към Емили. — Тя е чужденката от пророчеството.

Когато той си тръгна, Емили попита:

— Защо той ми се поклони?

— Така ли?

— Да. Поне така изглеждаше.

— Предполагам, че се е зарадвал да те види.

— Не мисля така — настоя Емили. Интуицията й казваше, че тя бе предмет на разговора. Тя не чу името си — Е-ме-ри, — но Таро я гледаше, докато говореше, а Генджи преднамерено не я погледна нито веднъж. — Пак съм причинила неприятности, нали?

— Как би могла? — Генджи й се усмихна обезоръжаващо. — Не си направила нищо.

— Самото ми присъствие носи неприятности.

— Не изглупявай, Емили. Това не е вярно и ти би трябвало да го знаеш.

— Моля ви, аз не съм дете, за каквото ме смятате.

— Не те мисля за дете.

— Известни са ми силните ксенофобски чувства. Опасявам се, че се превръщам в ужасен товар за вас. Моля ви, кажете ми. Какво се случи?

Генджи погледна откритото й лице и честното й простодушно изражение и въздъхна. За него беше изключително трудно да я лъже.

— Някакви невежи васали на враждебен господар са си позволили известни коментари. Стигнало се е до малко спречкване. Някои от моите хора са ранени, но не сериозно според Таро.

— А васалите на другия господар?

— Този следобед са по-малко, отколкото са били сутринта.