Облак врабчета

Откакто бе отишъл да говори с Каваками преди битката при манастира Мушиндо, нещо се бе променило. Какво му бе казал Каваками? Генджи твърдеше, че не му е казал нищо специално, само го е поканил на среща, за да може да му се надсмива. Това не можеше да е вярно. Каваками му бе казал нещо. Какво?

Емили попита:

— Матю, не си ли от Тексас?

— Да.

— Тогава ще се биеш ли във войната, когато се прибереш у дома?

— Той не може да се бие — отговори Генджи, — поне не веднага. Трябва да основе търговска компания и да я държи като наш довереник.

— Все едно няма да се бия — каза Старк. — Бях дете в Охайо, станах мъж в Тексас. Как бих могъл да вдигна оръжие срещу Севера или Юга?

— Радвам се — рече Емили, — че няма да се биеш за робството.

— Господарю — един самурай коленичи на прага. — Пристигна пратеник от пристанището. Започнал е сутрешният прилив. Корабът трябва да отпътува скоро.

— Все още сме обвързани с прилива — отбеляза Генджи.

— Не за дълго — успокои го Старк. — Капитан Маккейн ми каза, че „Звездата“ ще бъде снабдена с парен двигател, след като пристигне в Сан Франциско.

— Парата може да освободи корабите — отвърна Генджи, — но не и сърцата ни. Подобно на слънцето и луната, ние сме свързани завинаги с притеглянето на морето.

— А не е ли вярно и обратното? — попита Емили. — Нима морето не откликва на движенията на слънцето и луната?

— За нас е вярно другото — държеше на своето Генджи — и винаги ще бъде така.

Хейко, Ханако и Емили сипаха саке на мъжете. После Генджи, Хиде и Старк сипаха саке на жените. Вдигнаха чаши заедно за последен път.

— Нека приливът на смелостта ви понесе напред — каза Генджи, като гледаше Хейко право в очите, — а приливът на спомените ви върне у дома.

17 Чужденците

Боговете и Будите, предците и призраците, демоните и ангелите, никой от тях не може да изживее вашия живот или вашата смърт. Нито пророчеството, нито способността да се надниква в умовете на другите ще ви покажат пътя, който е само ваш.

Това успях да науча аз.

Другото оставям да откриете вие.

Судзуме-но-кумо (1860)

Емили стоеше с Генджи на прозореца, който гледаше към залива Йедо. „Витлеемска звезда“ все още се виждаше едва-едва на хоризонта.

— Ще ви липсва много — каза му Емили.

— Знам, че тя ще намери щастието си там, където отива — отговори Генджи, — затова съм щастлив за нея.

Трийсетте мъже на Генджи бяха облечени в черно, анонимни като нинджи. Той различи Хиде и Таро, защото ги познаваше много добре, както и неколцина от другите по конете им. Зад шала, който прикриваше собствената му самоличност, той направи гримаса. Какво говореше това за водач, който познаваше по-добре конете, отколкото хората? Може би ако водачът е кавалерист, това говореше хубаво, а не лошо. Може би.

— Има един лесен начин да се излезе от селото — каза той. — Не заставайте срещу него. Оставете селяните да дойдат при вас. Внимавайте за всеки, който се опитва да премине през заобикалящите хълмове. Четирийсет и един мъже и момчета и шейсет и осем жени и момичета. Всеки един трябва да се вземе предвид. Разбрахте ли ме?

— Да, господарю. — Мъжете се поклониха. Никой не попита защо са маскирани. Никой не попита на висок глас защо господарят им проявява подобен интерес към едно жалко селце на ета в провинция Хино. Никой не попита защо той самият трябва да води атаката. Разбраха единствено това, което им бе необходимо да разберат — че ще влязат в селото и ще убият всички, един по един. Затова отговориха: Да, господарю, и се поклониха.

— Тогава нека тръгваме.

С извадени мечове Хиде и още петнайсет мъже нахлуха в селото. Конете, чиито копита чаткаха под тях, събудиха всички, които не бяха станали по изгрев-слънце. Някои вече бяха навън и изпълняваха първите задачи за деня. Те бяха съсечени моментално, много други намериха смъртта си в момента, когато прекрачваха прага на жилищата си. Когато стигнаха другия край на селото, Хиде и хората му слязоха от конете и се върнаха в центъра, като убиваха всеки срещнат по пътя. Останалите самураи влязоха или отстрани, или обикаляха покрайнините, за да хванат онези, които се опитваха да избягат.

Генджи не се колебаеше. Убиваше редом със своите хора. Убиваше както мъже, които се опитваха да се бият със земеделски сечива, така и онези, които бягаха. Влизаше в колиба след колиба и убиваше децата в леглата им, майките, които прикриваха бебетата си и самите бебета. Огледа лицата на умрелите и не видя никой от тези, които търсеше.

Може би Каваками го бе излъгал. Генджи изпитваше болка, че толкова много хора трябваше да умрат заради това, но знаеше, че болката щеше да е по-голяма, ако Каваками беше казал истината. Надеждата за по-малко болка започна да мъждука в него, когато влизаше в последната колиба, близо до центъра на селото.