Облак врабчета

Седяха в голямата стая, която гледаше към вътрешния двор на „Спокоен жерав“. Дворецът бе възстановен толкова педантично точно, всяко дърво, храст и камъче в градината изглеждаха същите, както преди. Гледката се променяше леко само в североизточния ъгъл. Това се дължеше на камбанария, която завършваше с малък бял кръст. Архитектите на Генджи се бяха представили блестящо. Желанието на Емили за черква беше изпълнено, бе спазено и изискването да не се вижда от останалата част на Йедо. Кръстът се забелязваше от почти всяка вътрешна точка в двореца и от никъде извън него. Стратегическото разположение на стените и високите дървета с гъста листна маса постигаха тази цел.

Черквата не се използваше за обичайните церемонии и служби. Емили не бе свещеник. Тя беше прекалено срамежлива и не бе никак уверена, както би трябвало да е свещеникът, че нейната вяра е тази, която изповядва изключителната истина. В продължение на година тя бе видяла достатъчно милосърдие, съчувствие, самоотверженост, себеотдайност и всички други християнски ценности да бъдат притежавани от езичници и поради това вече се съмняваше, че изключителността е част от плановете на Бог. Загадката на благочестието е огромна, каза си тя сама на себе си и завърши с „амин“.

Вместо да проповядва, тя преподаваше в неделното училище на будните деца. Родителите им, нерядко последователи и на Буда, и на Божия път, очевидно не възразяваха на уроците от друга вяра. Как бе възможно някой дори да си помисли, че изповядването едновременно на три религии ще бъде една от многото невероятни загадки, с които Емили се бе сблъскала в Япония.

Разказваните от нея истории и притчи, преведени от Хейко, се посрещаха радушно от малките й слушатели, които нарастваха убедително по брой. Напоследък и някои от майките оставаха да слушат. Досега не бе идвал никой от мъжете. Генджи й бе предлагал той самият да я посети, но тя не можеше да разреши. Ако той дойдеше, неговите васали щяха да го последват от чувство за дълг заедно със своите съпруги, наложници и деца, само от задължение към Генджи, а не от глад за Божието слово, който да усещат в гърдите си.

Всички самураи бяха последователи на дзенбудизма, религия, в която не се проповядваше, нямаше и учение, което тя да може да изучи, всичко се свеждаше до сериозност, мрачност и тишина. Дали това изобщо бе религия? Веднъж тя помоли Генджи да й обясни, а той само се засмя.

Няма нищо за обяснение. Аз само се забавлявам с него. Много съм мързелив, за да го правя наистина.

Какво се прави ли?

Той седна в акробатска поза, наречена „лотос“, при която стъпалото на единия крак се поставяше на бедрото на другия крак и обратно, и затвори очи.

А сега какво правите? Струва ми се, че не правите нищо.

Оставям да ме напусне, обясни Генджи.

Да ви напусне? Какво да ви напусне?

Първо, телесното напрежение. Второ, мислите. Трето, всичко останало.

До каква степен?

Като типичен представител на Запада ти винаги мислиш за края, каза Генджи. Парите са краят. Ти седиш. Ти се оставяш да те напусне.

И след като си го оставил да те напусне, тогава какво?

Тогава се оставяш да те напусне оставянето да те напусне.

Не разбирам.

Генджи се усмихна и разпусна кръстосаните си крака, а после каза: Според стария Дзенген това е добро начало. Аз не съм подходящият пример. Никога не съм стигал по-далеч от освобождаване от телесното напрежение, а често не стигам дори дотам. Когато преподобният абат Токукен слезе от планината, ще обясни по-добре. Той беше най-добрият ученик на стария Дзенген. Но не бива да разчитаме на това. Той вече може да е постигнал такава яснота, че изобщо да не е в състояние да говори.

Понякога говориш такива глупави неща, каза тя. Колкото по-голяма е яснотата, толкова по-прецизно е обяснението и по-перфектно е предадено схващането. Ето защо Бог ни е дал дарбата да говорим.

Дзенген ми каза веднъж, че най-голямата яснота е пълната тишина. Всъщност това са думите, които изпратиха Токукен в планината. Той ги чу и на следващия ден замина.

Кога беше това?

Преди пет или шест години. Може би седем.

Емили се усмихна сама на себе си. Помисли си, че е възможно до края на живота си да остане в Япония и въпреки това да не я разбере. Тя погледна нагоре и видя Генджи да й се усмихва. Може в края на краищата не беше толкова важно да я разбере. Може би по-важно беше да има отношение.

— Добро утро, господарю. — Хиде се поклони на входа към стаята. Ханако, която се бе поклонила зад него, люлееше новороденото им.

— Избрахте ли му вече име? — поинтересува се Генджи.

— Да, господарю. Мислим да го наречем Ивао.

— Хубаво име — похвали ги Генджи. — „Стабилен като камъка.“ Може би ще е такъв, като баща си.

Хиде се поклони, беше притеснен от комплимента.

— Баща му е тъп като камъка. Надявам се той да е по-умен.

— Може ли да го подържа? — попита Хейко.

— Моля — отговори Ханако.

Тя се движеше с такава грация, че липсата на лявата й ръка изобщо не привличаше внимание. Във всичките й движения се усещаше необичайна плавност. Тя по-скоро, помисли си Хейко, е придобила, отколкото се е лишила от женственост.

Хейко възкликна: