Облак врабчета

Няма прасета, каза Беки и се засмя.

Скоро всички те се смееха. Смяха се толкова, че не можеха да се спрат. По-късно всички седнаха под дърветата и само се усмихваха и усмихваха.

За Луиз изобщо не можеше да се каже, че е бъбрива. Това бе специалитет на Беки. Но след това тя казваше от време на време по някоя думичка. Понякога я провокираше да говори формата на облака или присъствието на вятър, или отсъствието му. Друг път провеждаше кратък разговор с дърветата или с преминаващ елен. А когато бе щастлива, което ставаше често, Старк я чуваше да казва сама на себе си: Няма прасета.

Ако продължаваше да мисли за тях, мислите му щяха да забавят ръката му и да стегнат раменете му, а Круз щеше да го застреля с лекота. Знаеше го, но не можеше да се спре. Само те бяха пред очите му — усмихваха се, смееха се, разговаряха.

Джимбо стоеше абсолютно неподвижен под сянката на дърветата и наблюдаваше как Старк приближава манастира. Беше на около двайсет метра, с гръб към Джимбо, с пистолет във всяка ръка. Когато Старк мина през портата, Джимбо тихо остави оръжието, което носеше. Вече бе махнал патроните и ги бе сложил в джоба си. След това последва Старк.

Старк завърза коня си за дървото и тръгна към манастира с трийсет и две калибровия в лявата си ръка и четирийсет и четирикалибровия — в дясната. Не отиваше на състезание за бързо вадене на оръжие. Това не беше яйдо с пистолети. Щеше да намери Етан Круз и да го убие. Това бе всичко. Трябваше да внимава. Круз можеше да е навсякъде. Старк искаше той също да има оръжие.

Малката група деца последва Кими през задната стена на Мушиндо.

— Тихо — прошепна тя. — Ако ни хванат, ще бъдем наказани.

Едно от другите момичета сложи ръката си на устата на Горо:

— Тихо.

Горо кимна. Когато момичето махна ръката си, той сложи своята на устата си.

Те се скриха зад падналите греди от залата за медитация и започнаха да наблюдават хижата на абата. Новият чужденец идваше откъм селото. Джимбо вероятно медитираше в хижата. Когато чужденецът дойдеше, Джимбо щеше да излезе и да го посрещне. Бяха облечени доста еднакво. Какво възнамеряваха да правят? Каквото и да бе, щяха да го правят заедно.

Когато премина през портата, Старк тръгна настрани, с гръб, прилепен към стената. Стори му се, че чу нещо да се движи из руините. Круз можеше да е там. Или да е в хижата, в банята, в килията. А дори да е зад тях. Или под тях. Или скрит в някоя сянка. Той провери отново оръжието си. И двата пистолета бяха със свален предпазител. Отдели се от стената и тръгна бавно към развалините. Несъмнено там имаше някой. Трябва да беше Круз. Старк се надяваше Круз, ако наистина беше там, да има само пистолети като него. Ако беше с карабина или още по-лошо, с пушка, можеше да повали Старк, преди той да е успял да стигне достатъчно близо до него.

Старк вървеше напред. Нямаше избор.

— Нито крачка напред, Старк.

Старк почувства допира на метала на дулото отзад във врата си.

— Хвърли оръжието си или ще те застрелям.

Джимбо знаеше, че Старк няма да се разоръжи. Не и сега. Не и след като го бе преследвал толкова дълго и бе дошъл толкова отдалеч и накрая го бе намерил. Не, дори намирането му да означаваше, че оръжието на Круз — защото той мислеше, че е намерил Круз — е опряно в главата му вместо обратното. Не, дори това да означаваше, че ще умре той вместо Круз.

Беше дошъл да търси смъртта. Ако смъртта не застигнеше Круз, и неговата собствена щеше да свърши работа.

— Хвърли оръжието — повтори Джимбо и каза, каквото би казал и Круз: — Ще отнеса главата ти.

Старк направи каквото Джимбо очакваше, че ще направи. Хвърли се на една страна и се превъртя при падането, като стреля и с двете оръжия, преди да е успял да се прицели. Джимбо го държеше под око през цялото време. Сърцето му бе спокойно, ръката му беше сигурна, целта му не беше деформирана от емоции. Той насочи дулото на своя трийсет и шести калибър леко вдясно от Старк и стреля миг след като тежкият четирийсет и четирикалибров куршум на Старк разкъса гърдите му.

— Джимбо!

Този път не бе Горо, а Кими. Ужасена, тя скочи на крака и се втурна към Джимбо. Другите деца я следваха. Горо продължаваше да държи ръка на устата си. Ала когато Старк се изправи, те спряха, отпуснаха се на колене и се поклониха почтително. В селото самураите на владетеля Генджи бяха казали, че Старк е равен на господар и трябва да бъде почитан. Те притиснаха челата си към земята, въпреки че се държаха едно за друго и плачеха.

Джимбо не виждаше нищо освен небето и не чувстваше нищо физически. Отначало си помисли, че се е отделил от физическото си тяло и че това е моментът преди съзнанието да се разтвори във вакуума. После видя Старк.

Старк стоеше над Круз. Изглеждаше сякаш бе прекарал целия си живот в гледане на Круз. Беше го открил. Беше го застрелял. Очите, които гледаха Старк, бяха ясни. На лицето не бе изписана болка.