Облак врабчета

Сохаку сгъна крака си под ъгъла, който щеше да заеме, когато седнеше на седлото. Йоши го завърза в тази поза с кожени връзки. Той помогна на Сохаку да се качи на коня и го настани на седлото.

— Как стана така, че поведохте борба срещу господаря Генджи? — попита Джимбо.

— Предполагаемите му пророчества водят рода към унищожение. Мислех, че ще го спася, като го сваля от власт. Провалих се. Сега трябва да се извиня.

Джимбо не каза нищо.

Сохаку се усмихна.

— Мислиш, че ритуалното самоубийство е обичайната форма. Точно така. Този конкретен случай изисква битка. Много по-удовлетворително е да убиеш бунтовник, отколкото да го откриеш самоубил се. Искреността на моето извинение изисква да направя най-доброто, което ще се хареса на онези, на които искам да се извиня.

— Разбирам — отговори Джимбо, — въпреки че не съм съгласен. Ако трябва да умрете, тогава е по-добре да го направите, без да вдигате ръката си в насилие. Кармата ви няма да е толкова тежка.

— Грешиш, Джимбо. Моята карма изисква битката. — Сохаку се поклони. Усилието го накара да сгърчи лицето си от болка. — Припомни за мен на твоя Бог или на Буда, когато отидеш при него. Ако изобщо го има.

— Защо отиваш да медитираш в планината? — попита го Кими. — Мислех, че за това имаш зала за медитация.

— Джимбо — каза Горо и се усмихна щастливо.

— За известно време трябва да съм далеч от всеки и всичко — рече Джимбо.

— Дълго ли няма да те има?

— Джимбо, Джимбо, Джимбо.

— Не, не дълго.

— Ще те чакаме тук.

— Ще липсваш на родителите си.

Кими се разсмя.

— Моите родители имат единайсет деца, глупако.

— Тогава ще се видим, когато се върна — обеща Джимбо. Той се поклони, ръцете му бяха сключени в гашо. Кими направи същото.

— Джимбо, Джимбо, Джимбо — викаше Горо.

Планинската колиба, която Джимбо използваше за медитация в уединение, бе по-скоро предположение, отколкото истинска постройка. Беше направена от стари клони, сплетени хлабаво. Отгоре се виждаше повече небе, отколкото покрив, стените едва прикриваха гледката към околните дървета и изобщо не бяха сериозна преграда пред вятъра или лошото време. Колибата бе направена от стария абат Дзенген. Много приличаше на схематичните му рисунки на планини, животни и хора. Онова, което липсваше, описваше изображението много по-живо, отколкото това, което беше там.

Думите на Сохаку тегнеха на Джимбо.

Кармата ми изисква битка, бе казал той.

Това да не би да беше също и кармата на Джимбо?

Той не бе човекът, който беше някога. В това беше сигурен. По-малко ясно беше дали напълно бе освободил себе си от миналото. Дали бе изоставил цялото усещане за себе си, както смяташе, и по този начин дали действаше самостоятелно, за да насочи Старк към собственото си освобождение от мъките? Или измамността на по-изкусната и изтънчена гордост го обвързваше все по-силно за заблудата?

Дишането на Джимбо стана по-дълбоко и се задълбочи още повече. Вдишванията и издишванията ставаха все по-незабележими. Съдържанието на ума му и на света бяха неразличими. Той навлезе в огромната празнота в същия момент, в който тя влезе в него.

Мери Ан излезе от къщурката с блеснала на лицето усмивка, тъй като очакваше да види Старк. Когато видя Круз, тя се обърна и изтича вътре.

Круз я сграбчи, преди да е успяла да насочи оръжието срещу него, и я удари в слепоочието с барабана на пистолета си. Двете малки момичета започнаха да викат и се сгушиха едно в друго.

Когато Том, Пек и Хейлоу влязоха, Круз вече бе съблякъл Мери Ан гола.

— Ами малките кучки? — попита Том.

— По-добре ги изведи навън — рече Хейлоу. — Не бива да гледат това.

— Съблечи и тях — заповяда Круз. Мери Ан не беше съвсем на себе си. Той я изправи до стената, вдигна ръцете й над главата, събра дланите и прокара ножа си през тях, като по този начин я прикова. Тя дойде на себе си с крясъци.

— Исусе, Богородице, Йосифе — възкликна Пек, — всички благословени светци, майко Божия и Света Троице.

— Етан — повика го Том.

Хейлоу закри малките момичета и ги притисна към едрото си тяло.

— Казах да ги съблечеш — повтори Круз.

— Не и тях — възпротиви се Том. — Те не са сторили нищо.

— Били са родени — настоя Круз. — Ще направиш ли каквото ти казах или не?

Том и Пек се спогледаха. После погледнаха Круз. Раменете му бяха отпуснати, а ръката му бе съвсем близо до пистолета. Пек каза:

— Винаги правим това, което казваш, Етан, ти го знаеш.

— Не виждам да го правите.

Лицето на Хейлоу беше мокро от сълзи. Той не каза нищо. Не издаде и звук. Удари с юмрук в челюстта по-голямото момиче, после и по-малкото. И двете момичета подскочиха от пода от силните удари на мъжа и после се стовариха тежко. Може и да бяха живи. Бяха обаче неподвижни като мъртви. Той разсъблече по-малкото внимателно, а Том и Пек, следвайки примера му, направиха същото с по-голямото.

— Не, не, не! — крещеше безнадеждно Мери Ан.

Круз вдигна по-голямата за косата и набута лицето й на няколко сантиметра от Мери Ан.

— Как се казва?

Мери Ан крещеше и плачеше. Круз каза на Пек:

— Дай ми ножа си.

Пек му го даде. Круз го насочи към гърлото на момичето:

— Попитах, как се казва?