Облак врабчета

Емили не усещаше седлото под себе си. Едва чувстваше тялото си. Въпреки че очите й бяха отворени, нищо, което виждаше, не й правеше впечатление.

Беше в шок.

Толкова много кръв.

Толкова много смърт.

Тя се опита да си припомни утешителен стих от Библията. Не се сети за нищо.

В този момент, когато изглеждаше, че всички ще умрат, очите на Генджи срещнаха нейните и той й се усмихна по познатия начин. Оттогава той отново започна да я избягва. Внимаваше това да не си проличи. Но Хейко го забеляза. Нюансът и неуловимото бяха сред специалните й таланти.

Какво бе казал Каваками на Генджи на тяхната среща?

Ханако погледна Хиде от носилката, на която лежеше. Гордееше се много с него. С всяка криза той съзряваше все повече, ставаше все по-смел, по-концентриран. Дори стойката му на коня се промени. Беше на път да се превърне в отличен самурай, какъвто тя винаги е знаела, че може да бъде. Единственото, което му липсваше, беше съпруга, подходяща за позицията му в живота.

Каза му:

— Освобождавам ви от нашия брак — и извърна глава настрана. От очите й не потекоха сълзи, а тя контролираше дишането си, за да не покаже колко страда.

Хиде се обърна към Таро, който яздеше до него:

— Тя бълнува.

Ханако продължи:

— Вече не съм подходяща за ваша жена.

Таро каза на Хиде:

— Да, несъмнено бълнува. Дори най-силният воин, който страда от тежко раняване, понякога бърбори глупости. Според мен причината е в загубата на кръв и шока.

Ханако настояваше на своето:

— Имате нужда от партньорка в живота, която не е осакатена, която може да върви до вас, без да ви причинява срам и да ставате за посмешище.

Хиде и Таро продължаваха да не й обръщат внимание. Хиде попита:

— Видя ли я как се хвърли под меча?

— Прекрасно — отвърна Таро. — Виждал съм подобна сцена в театър кабуки, но никога в реалния живот.

— Когато виждам празния й ръкав — каза Хиде, — ще си спомням с дълбока благодарност какво й струваше да спаси живота ми.

— Не мога да държа табла — не спираше Ханако, — нито да нося чайник или шише със саке. Кой може да изтърпи да му сервира инвалид с една ръка?

— За щастие тя запази ръката, с която може да държи меч — отбеляза Таро. — Кой знае кога ще ти потрябва пак до теб?

— Вярно — отговори Хиде. — А една ръка е повече от достатъчно да държи дете до гърдите си или ръката на дете, когато то се учи да ходи.

Ханако не можеше да се сдържа повече. Тя трепереше от емоция. Горещи сълзи на любов и благодарност потекоха от очите й. Тя искаше да благодари на Хиде за неговата вярност, но думите й не можаха да си проправят път през риданията.

Таро се извини с поклон и пришпори коня си към тила. Там сред бившите васали на Мукай той също даде воля на неподлежащите на контрол сълзи.

Хиде остана със сухи очи. Със стоманения самоконтрол, който бе научил в битката, той не позволи никакви сълзи да навлажнят очите му, никакви викове да изтощят тялото му. Тъгата му заради нараняването на Ханако бе дълбока, но тя бе нищо в сравнение с уважението, което изпитваше към смелостта й като на самурай и нарастващата любов, която тя хранеше.

Суровостта на войната и радостта на любовта. Те бяха наистина едно цяло, а не две отделни неща.

Хиде седеше изправен на седлото и яздеше към Йедо.

15 Ел Пасо

Думите могат да причиняват вреда. Тишината може да лекува. Да знаеш кога да говориш и кога да не говориш е мъдростта на умния.

Знанието може да е пречка. Невежеството — да освобождава. Да знаеш кога да знаеш и кога да не знаеш е мъдростта на пророците.

Без да бъде препятствано от думи, тишина, познание или невежество, острието реже гладко. Това е мъдростта на воините.

Судзуме-но-кумо (1434)

Джимбо огледа студоустойчивите зимни растения, за да се нахрани. Самият акт на гледането им, осъществен с благодарност и уважение, беше подхранващ организма. Старият абат Дзенген му бе разказвал за последователи на дзенбудизма, които стигнали толкова далеч, че повече не им се налагало да се хранят. Те живеели от въздуха, който дишали, от гледките, които виждали, от чистата медитация, която постигали. Тогава той не повярва. Сега не му изглеждаше толкова невероятно.

От време на време Джимбо спираше и си мислеше за Старк. Знаеше, че бившият му враг може евентуално да дойде. Не знаеше кога. Но не мислеше, че ще е след дълго време. Беше ли той в малката група самураи и чужденци, които минаха през манастира Мушиндо преди три седмици? Нямаше смисъл да разсъждава.