Облак врабчета

Генджи видя дулата на около четирийсет мускета на стената. Кои бяха те? Нямаше време да разсъждава. В тила на позицията на Каваками настъпи нов безпорядък. Земята под тях се разтрепери от ударите на конски копита.

— Кавалерия! — извика Хиде. — Някой атакува Каваками!

— Подкрепления! — каза Таро.

— Откъде? — попита Хиде. — Нашата провинция е на три дни път за човек с бърз кон.

— Погледни — посочи Таро, — връщат се.

Батальонът на Каваками отчаяно се опитваше да избегне атаката на кавалерията и бягаше към Мушиндо. Опустошителен мускетен огън ги пресрещна отново. Но докато стрелците презареждаха, тълпата от уплашени мъже поднови нападението си. Генджи и неколцината самураи с него трябваше да се борят отчаяно, за да запазят живота си. Остриета проблясваха във всички посоки. Кръвта на умиращи мъже и мъртви коне се смеси в калта. Генджи чу револверите на Старк да стрелят дванайсет пъти, после замлъкнаха.

Нямаше време за презареждане. Старк вдигна меча, хвана го с две ръце и го размаха като брадва, като съсичаше тела, раздробяваше черепи и отсичаше крайници.

Хейко и Ханако стояха в центъра, между тях бе Емили, те посичаха и пронизваха, който се приближеше към тях.

Един от хората на Каваками се промъкна зад Хиде, който и без това вече се биеше с още няколко, и се хвърли към него.

— Хиде! — Ханако изкрещя името му, за да го предупреди и се хвърли между него и нападателя. Падащото острие прониза ръката й над лакътя.

Откъм гората нахлуха кавалеристи. Импровизирани знамена с врабчета и стрели се вееха от прътовете за флагове. Те си пробиваха път към Генджи с удари вляво и вдясно през отстъпващата тълпа, крещейки името му като боен вик.

— Генджи!

— Генджи!

— Генджи!

Хейко каза изненадана:

— Виждате ли кой е, господарю!

— Да, виждам — отговори Генджи. — Но мога ли да вярвам на очите си?

— Наредих стрелбата да спре — гневно просъска Каваками.

— Това не са наши оръжия, господарю мой. Изстрелите идват откъм манастира.

— Невъзможно. Всички там трябва да са били избити от експлозията.

— Може би са дошли още от хората на владетеля Генджи. — Адютантът погледна страхливо през рамо. — От началото изглеждаше невероятно, че ще пътува с толкова лек ескорт. Възможно ли е това да е бил капан, господарю мой?

— Това е невъзможно — отговори Каваками. — Ако беше така, Генджи никога не би се срещнал с мен. Нямаше да подлага на риск живота си, ако имаше друга възможност.

Каваками виждаше как неговите хора се изтеглят от манастира към него и хаосът бързо нарастваше.

— Нашите сили се движат в грешната посока.

— Неочакваният огън причини известно объркване — обясни му адютантът.

— Тогава отивай напред и възстанови реда.

— Да, господарю. — Но адютантът не понечи да тръгне напред с коня си.

Каваками се готвеше да избълва поток от ругатни, когато бе прекъснат от викове зад себе си.

— Генджи!

— Генджи!

— Генджи!

Крещейки бойния вик на рода Окумичи, самураи на коне се врязаха в незащитения тил на позицията на Каваками. Сварени без коне, с прибрани мускети, които не можеха дори да достигнат, хванати натясно между масирания огън и нападащата кавалерия, войниците от батальона на Каваками се пръснаха, изпаднали напълно в паника. Мнозина хвърлиха мечовете си и хукнаха към единствения изход от капана — пътя към Йедо. Куршуми, мечове и конски копита ги унищожаваха по време на бягството им.

Каваками и адютантът му бяха заобиколени, преди да са избягали далеч. Съпротивата им бе вяла и двамата бяха заловени почти без проблем.

— Стойте — обърна се към нападателите си Каваками. — Аз съм по-ценен за вас жив, отколкото мъртъв. Аз съм господарят Каваками. — Въпреки че бе пленник, чувството му за значимост не бе пострадало. Това бе просто отстъпление, а не окончателно поражение. — Въпреки флаговете, които развявате, вие не сте самураи на Окумичи, нали? Кой е вашият господар? Заведете ме при него.

В продължение на петнайсет години Мукай бе лоялен, раболепен помощник на началника на тайната полиция на шогуна. Правеше, каквото господарят му, Каваками, му кажеше да прави, без да се притеснява особено от често изпитваната мъка и рядкото удовлетворение, което носеше работата му. Целта на живота му беше не да търси конкретни забавления в крайна сметка, а да почита и да се подчинява на онези над него и да командва и да следи за дисциплината на тези под себе си.

Почти прекалено късно той научи, че подобно съществуване не е живот, а е не повече от смърт приживе. Ето това бе животът.

Грубата животинска сила на атакуващия боен кон под него не можеше да се сравни с виталността, която изригваше от собственото му същество.

— Генджи!

— Генджи!

— Генджи!