Облак врабчета

Адютантът и телохранителите на Каваками го погледнаха в очакване на сигнал да съсекат Генджи. Той не го даде. Остави го да се върне при Хейко. Нека я погледне и почувства онова, което неизбежно ще почувства. Такава мъка, че Каваками можеше да си представи как тя е много повече от незабавната смърт на Генджи.

Търпението носеше своите удоволствия.

Никога друг път, както сега, Генджи не бе чувствал болезнените ограничения на пророчеството. Колкото и безнадеждна да изглеждаше ситуацията, той знаеше, че няма да умре тук. Трябваше да живее, за да бъде убит на друго място, по друго време и да срещне госпожа Шидзука, която ще плаче за него, и да му се представи третото и последно видение. Но каква полза имаше от това, което знаеше? Беше влязъл като слепец в един от най-лошите капани.

Ета.

Той можеше да се опитва да се преструва пред Каваками, но не и пред себе си. Разкритието за произхода на Хейко го съсипа.

Ета.

В целия живот на Генджи не бе допускано нито един ета да застане пред погледа му. Касапи, кожарски работници, боклукчии, гробари, превозвачи на трупове.

Хейко бе една от тях.

Ета.

Той се бореше с повдигането на стомаха си.

— Господарю мой, зле ли ви е? — Откакто Генджи се върна, Хиде го чакаше търпеливо да наруши тишината. Само загрижеността, че Генджи може да е бил отровен от вероломния Каваками, накара Хиде да заговори пръв.

— Имам лоши новини — отвърна Генджи. В негово отсъствие останалите живи от неговите мъже бяха изградили стена от мъртвите коне около малкия им редут. Едрите им тела правеха позицията безопасна от куршуми. Генджи щеше да е повече в състояние да оцени тяхната находчивост, ако телата на животните не му напомняха натрапчиво онова, което току-що бе научил. Той дори не погледна лицата на хората, насъбрали се около него. Ако вдигнеше поглед, щеше да е принуден да погледне Хейко или тя щеше да забележи, че той не е в състояние да я погледне, а той все още не можеше да я погледне. Затова държеше очите си приковани в завитата в бяла коприна кутия, която носеше със себе си.

— Господарят Шигеру е мъртъв.

Присъстващите зяпнаха от изненада и затаиха дъх и това показа на Генджи, че те са се надявали на това, на което и той се е надявал. Че Шигеру ще дойде в последната минута и някак си по чудо ще разгони стотиците врагове, които ги бяха обградили. Ако някой можеше да го направи, това бе само Шигеру.

— Сигурно ли е, господарю? — попита Хиде. — Каваками обича да прави трикове. Да не би да е това?

Генджи се поклони на кутията и я разгъна. Докато го правеше, забеляза, че Хейко говори спокойно с Емили, която незабавно сведе поглед към земята пред себе си. Той изпита благодарност към любезността на Хейко и срам от собствената си упорита неспособност да я възприеме в друга, освен в стресиращата светлина.

Хората отново затаиха дъх, когато отвори кутията. Неколцина от мъжете започнаха да ридаят. Не след дълго всички плачеха. Всичките единайсет самураи, които бяха оцелели от атаката на Сохаку и засадата на Каваками, някои от тях тежко ранени, бяха обучавани от Шигеру. Твърд, точен, непреклонен и безмилостен, той беше последният от майсторите по бойно изкуство в стар стил. Никой член на рода не бе предизвиквал повече страх, омраза и почит. Загубата му разкъсваше същността на воина, която той бе изковал дълбоко в сърцето на всеки от мъжете.

Емили, която не можеше да сдържа емоциите си, каза на Хейко със задавен глас:

— Трябва ли войната да се води с такава жестокост? Смъртта не е ли достатъчно ужасна?

— Смъртта изобщо не е ужасна — убеждаваше я Хейко. — Само безчестието е ужасно. За господаря Каваками да представи главата на господаря Шигеру на собствения му род е най-голяма обида. Това оплакват неговите хора. Провала си да защитят господаря Шигеру от такъв срам. Най-осезателно чувстват собственото си безчестие.

По време на затишието Старк бе изтеглил чантите от седлото. Имаше два заредени револвера, четирийсет куршума за четирийсет и четвърти калибър и осемнайсет за трийсет и втори. С настъпването на нощта щеше да си пробие път към стените на манастира. С малко късмет щеше да успее да стигне дотам, да намери вътре Етан Круз и да го убие. Надяваше се експлозията да не го е направила вече.

— Хиде, кажи на госпожа Хейко и госпожа Емили, че те трябва да ни напуснат сега — нареди Генджи. — Господарят Каваками гарантира тяхната безопасност. Господин Старк също е свободен да си тръгне, ако предпочита.

— Да, господарю. — Хиде отиде да каже на Хейко.

Хейко чу думите на Генджи доста ясно, тъй като тяхната бутафорна крепост не бе много голяма и тя се намираше на не повече от десет крачки от него. Тя се зачуди защо не й го каза направо на нея. Откакто се бе върнал, не бе я погледнал нито веднъж. Да не би Каваками да беше казал нещо, с което да разклати доверието му в нея? Със сигурност, каквото и да беше, Генджи нямаше да му повярва. Ако имаше нещо сигурно в несигурния свят, той трябваше да знае, че нейната любов към него е истинска.

Преди Хиде да заговори, Хейко каза:

— Няма да тръгна.