Облак врабчета

Докато Каваками се издигна до титлата на велик владетел на Хино, която преди това принадлежеше на чичо му, той си въобразяваше, че е бил третиран неуважително от Йоримаса, син и наследник на Киори, велик владетел на Акаока. Случаят не беше важен. Нараняването — реално или въображаемо, само нажежи още повече и без това съществуващата вражда още от времето на Секигахара. Още повече го обиждаше да види как пиян и пристрастен към опиума неудачник беше уважаван заради ясновидските си способности, които се предполагаше, че се предават в рода му по наследство. Каваками знаеше, че истинското видение се базира на информация, с която другите не искат да разполагат. Придобиването й изискваше усърдие, умение и вродена способност, която да бъде разработвана последователно. Наследената магия нямаше нищо общо с това.

Известно време той обмисляше наказателните възможности, които му се отваряха. Дуелът беше изключен. Дори пиян, Йоримаса бе по-смъртоносен с меч от Каваками през всичките му десет най-добри дни, взети заедно. А ако въпреки здравия разум той успееше да надделее, тогава щеше да се наложи да си има работа с по-младия брат на Йоримаса — Шигеру, чиято репутация вече започваше да съперничи на легендарния Мусаши. Победата беше равносилна на излизане от сферата на невероятното и навлизане в сферата на категорично невъзможното.

Убийството бе по-разумно. Чрез един исторически инцидент, чийто произход ставаше все по-неясен с течение на времето, родът Каваками беше придобил за васали малък род нинджи. Когато Каваками си представяше смъртта на Йоримаса по такъв таен начин, той не изпитваше ни най-малка радост. Не беше от значение, че всички знаеха кой е отговорен. Но Йоримаса трябваше да разбере, преди да умре, иначе откъде щеше да дойде удовлетворението?

Отговорът дойде при него един ден, когато той придружаваше Риоги, сводника, на обиколка из селата в отдалечените райони на провинция Хино. Интересът на Каваками към гейшите го бе накарал тайно да вложи пари в няколко водещи публични дома. Интересът му обаче не бе към секса, а към информацията. Гейшите знаеха неща, неизвестни другиму.

— Някои, които си въобразяват, че са познавачи, твърдят, че маниерът е всичко — казваше Риоги. — Това е принцип в старата школа на Киото, разбира се. — Риоги се разсмя. — Такъв е възгледът на слепците. Външността, господарю мой, е много по-важна. Поведението може да бъде заучено. А външността или я има, или я няма. Една жена не може да бъде принудена да е красива.

Каваками кимна одобрително, защото това изискваше най-малко усилие, въпреки че не беше съгласен. Не прекарваше времето си с Риоги, защото искаше да разменя думи с него. Възрастният сводник беше грубоват, суров и глупав, отдаден на различни порочни навици, и изключително отблъскващ в почти всяко отношение, което човек можеше да си представи, особено в личната хигиена. Имаше само едно положително качество — поразяващата способност да види рядка хубост у жената, когато тя е още дете. Тъй като не се ползваше с голямо уважение, находките на Риоги никога не стигаха до най-добрите къщи за гейши и поради това така и не бяха подхранвани. Красотата, която в крайна сметка разцъфтяваше, неизменно бе пропилявана в някой евтин бордей в най-лошите райони на Плаващия свят. Ето как Риоги привлече вниманието му. В няколко случая Каваками бе забелязал изключително красиви лица да надничат зад дървените барове на някои от най-скапаните бордеи в Йедо. Проучването разкри две неща. Първо, жените, преждевременно съсипани от годините на изхабяващ живот, независимо колко млади са, бяха неизменно неподходящи за неговите цели. Второ, всяка бе продавана на собствениците от един определен човек.

Каваками придружаваше Риоги на това пътуване за набавяне на нови попълнения, защото се надяваше сам да придобие умението му. В това отношение той не успя. Трите малки момичета, избрани в селата, които бяха посетили, бяха красиви, но той не можа да различи обща черта или качество, което да подсказва красотата, която Риоги бе уверен, че се крие вътре в тях и чака удобния момент да излезе наяве.

— Благодаря ти за урока — рече Каваками. Той даде знак на помощника си да плати на Риоги уговорената сума.

Риоги пое златните монети с раболепен поклон.

— Нямаше ли друго село в последната долина? Видях дим. Мисля, че долових и някаква миризма.

— Ета — обясни Каваками. Ета бяха потомствените отрепки, които вършеха най-отвратителната работа. Те бяха презрени дори и от най-нискостоящите селяни.

— Касапи? — попита Риоги и подуши въздуха като помияр.

— Кожари — уточни Каваками. Той обърна коня си в обратната посока, към замъка, далеч от отвратителната воня, която променливият вятър сега носеше точно към него.

— Ще погледна — реши Риоги. — Никога не знаеш къде ще откриеш красавица, а?

Каваками тъкмо се готвеше да му пожелае приятен ден, когато размисли малко по-сериозно. Да разбере онова, което другите не знаеха, понякога налагаше да отиде там, където другите не желаеха да отидат.

— Тогава ще те придружа още малко.