Облак врабчета

Две неща бяха сигурни. Старк ще дойде и ще се опита да го убие. Той не се притесняваше за собствения си живот. Това бе престанало да го тревожи отдавна. Или може би не толкова отдавна. Поне така изглеждаше. Онова, което го интересуваше, бе животът на Старк. Ако той убиеше Джимбо, мъката му нямаше да се стопи. Гладът за отмъщение го тласкаше от предишните убийства към следващото. Смъртта на Джимбо, причинена от него, само щеше да увеличи страданието му и товара му от лоша карма. Какво трябваше да се направи? Ако покажеше на Старк новия човек, в който се бе превърнал, човек с истински вътрешен мир, освободен от болката и страданието на омразата, дали и той щеше да види пътя? Джимбо щеше да застане пред него без страх и да поиска опрощение. Ако не го получеше, бе готов да умре.

Нямаше да се бие.

Нямаше да убива.

Никога повече нямаше да вдигне ръката си за насилие.

Леко движение на синапен лист привлече вниманието му. Той внимателно взе малкия бръмбар и го пусна на земята. Бръмбарът бързо побягна на шестте си крака, а двете му антени се движеха във всички посоки. Бръмбарът не го видя. Животът му, толкова енергичен, но и крехък, колкото и неговият, беше в други измерения. Поклони се почтително на съществото с човешки усещания и продължи да събира вечерята си.

Ниският храст зад него се раздвижи. Той позна леките, бързи движения. Беше Кими, малкото умно момиче от селото.

— О, Джимбо — каза Кими. — Толкова си безшумен, че не разбрах, че си тук. Едва не стъпих върху теб.

— Благодаря ти, че не го стори.

Кими се изкикоти.

— Толкова си смешен. Виждал ли си Горо? Отиде да те търси преди час. Страхувам се, че пак се е загубил.

Джимбо и Кими стояха спокойно. Те слушаха.

— Не го чувам да те вика — рече Кими. — Може би се лута в съседната долина.

— Моля те, намери го. Когато се загуби, той започва да се вълнува силно. А когато изпадне в това състояние, става невнимателен.

— И после се наранява — допълни Кими. — Ако го намеря преди вечерната ви медитация, ще го доведа да го видите.

— Би било добре.

— Довиждане, Джимбо. — Тя се поклони, сключила длани в „гашо“, будисткия жест за мир и уважение. Тя беше първото от селските деца, което имитираше Джимбо, а сега и останалите го правеха, след като се бяха научили от Кими, както обикновено.

— Довиждане, Кими — Джимбо отвърна на поклона и нейния гашо.

Джимбо стигна до портата на Мушиндо точно когато два галопиращи коня я приближаваха от запад. Той позна в първия ездач бившия монах Йоши. Вторият мъж, който бе паднал напред и едва се държеше на седлото, беше преподобният абат Сохаку.

И двамата мъже бяха лошо ранени. Сохаку — по-сериозно от Йоши.

— Помогни ми да го превържа — рече Йоши. — Бързо, иначе ще му изтече кръвта.

— Добре — отвърна Джимбо. — Ти се погрижи за себе си. Пронизан си, имаш порезна и огнестрелна рана.

— Това ли? — Йоши посочи раните си и се разсмя. — Повърхностни са.

Едрокалибрен куршум бе влязъл в гърдите на Сохаку отляво, бе преминал през белия дроб и бе отворил голяма дупка в гърба. Цяло чудо бе, че още бе жив.

— Е, Джимбо — заговори Сохаку, — какви мъдри думи ще кажеш за смъртта?

— Нищо конкретно. Всички умираме, нали?

Сохаку се изсмя кратко. Фонтан кръв плисна през устата му и спря смеха му. Успя да каже:

— С всеки изминал ден говориш все повече като абат Дзенген.

— Преподобни абате, трябва да легнете.

— Нямам време. Превържи ме. — Той се обърна към Йоши. — Отиди в оръжейницата. Намери ми друга броня.

— Да, преподобни абате.

Джимбо каза:

— Там, където отивате, няма да имате нужда от броня.

— Грешиш. Отивам да се бия. Ще имам нужда от броня, за да ме държи изправен, в противен случай никога няма да стигна там.

— Абат Сохаку, вие няма да се биете повече.

Сохаку се усмихна.

— Отказвам да бъда убит с куршум.

Джимбо превърза раната колкото можа по-добре с лапа от лечебни билки, после обви с копринен плат гърдите на Сохаку. Външното кървене бе спряно. Нищо не можеше да спре вътрешното кървене, освен смъртта.

Йоши помогна на Сохаку да облече новата броня, след което завърза здраво връзките й. Торсът му, слабините и бедрата сега бяха покрити с плочки от желязо, лакирано дърво и кожа. Той взе шлема, но отказа да сложи стоманената яка, която можеше да запази гърлото и врата му, и лакираната маска за лицето.

— Преподобни абате — обърна се към него Йоши, — рискувате да бъдете обезглавен.

— Според теб кой ни следи?

— Без съмнение господарят Шигеру — отговори Йоши.

— В най-добрия случай, дори вятърът и светлината да са от моя полза и всеки бог да ми се усмихва, бих ли могъл да го победя?

— При изброените условия, може би.

— А както съм ранен, какви са шансовете ми?

— Никакви, преподобни абате.

— Точно така. Затова предпочитам да му дам възможността да нанесе чисто удара си.

Джимбо се намеси:

— Независимо дали отидете, или останете, резултатът ще е смъртта. Затова останете и умрете в мир.

— В края на краищата всичките ми дългове се сведоха само до един. Онова, което дължа на владетеля Генджи, онова, което дължа на моите предци, онова, което дължа на себе си, е едно и също. Смърт в битката.