Обсидианова пеперуда

— Да Питър би го харесам, но Бека— Бил съм част от живота й от над две години, а тя е още на шест. Дона ми се доверява да я взимам след училище. Веднъж в седмицата я карам до уроците й по танци, така че Дона да не трябва да затваря магазина по-рано.. — Гласът и лицето му никога не се промениха докато говореше, сякаш бе просто факт и не означаваше нищо.

Яда стегна раменете ми и тръгна надолу по ръцете ми. дланите ми се стегнаха в юмруци, просто за да направя нещо с тялото си.

— Ти копеле.

— Може би — каза той — Но бъди внимателна какво искаш от мен, Анита. Проста да си тръгна би нанесло повече вреда от истината.

Вгледах се в него, опитвах се да видя зад празното му лице.

— Мислил ли си да кажеш на Дона истината?

— Не.

— Проклет да си.

— Наистина ли мислиш че тя може да се справи с истината, цялата истина, за мен? — попита той.

Помислих за това почти цяла минута докато стояхме на сгорещеният паркинг. Накрая казах:

— Не — не ми харесваше да го кажа, но истината си е истина.

— Сигурна ли си че тя не може да играе жена на убиец— Имам предвид срещна я само за половин час. Как можеш да бъдеш сигурна?

— Сега ме дразниш — казах.

Устните му почти се извиха в усмивка.

— Мисля че си напълно права. Не мисля че Дона би се справила с истината.

4

Колата принадлежеше на Тед, въпреки че Едуард я караше. Беше голямо и квадратно нещо между джип, камион и грозен автомобил. Беше покрита с червен прах сякаш е карал през черен път. Предното стъкло беше толкова мръсно, имаше само две места където беше чисто, където чистачките бяха отмили прахта. Всичко останало бе засъхнало до червено-кафява патина от мръсотия.

— Боже, Едуард — казах, докато той отвори багажника — какво си правил на горкото, каквото и да е. Никога не съм виждала толкова мръсна кола.

— Това е Хамър и струва повече от къщите на повечето хора. — Той вдигна капака и започна да поставя чантите ми вътре. Предложих му и чантата която носех и когато приближих можех да усетя миризмата на нова кола, което означаваше защо постилката от долу беше все още почти чиста.

— Ако струва толкова много, тогава защо не е заслужила по-добра грижа? — попитах.

Той взе чантата и я сложи и нея в багажника.

— Взех я защото може да мине по почти всякакъв терен в почти всякакво време. Ако не я исках мръсна, щях да взема нещо друго. — И той затвори капака.

— Как Тед може да си позволи нещо такова?

— Всъщност, Тед преживява добре с ловенето на чудовища.

— Не толкова добре — не и само от ловене на глави.

— От къде знаеш колко изкарва един ловец на глави? — попита той.

Имаше точка.

— Предполагам, че не знам.

— Повечето хора не знаят колко изкарва един ловец на глави, така че мога да мина с някоя фраза за това колко е ценен Тед. — Той заобиколи колата към шофьорската страна, само горната част от светлата, и шапка се показваше над мръсния покрив.

Опитах врата за пасажера и тя се отвори. Отнемаше малко повече усилие, за да се качиш на седалката, за това се радвах че не нося пола. Едно от приятните неща при работа с Едуард е, че той не очаква да нося бизнес облекло. Имаше само джинси и Найки за това пътуване.

Единственото бизнес облекло което носиш бе черно сако върху памучната ми блуза и джинси. Сакото беше, за да крие пистолета, нищо повече.

— Какъв е закона за оръжие в Ню Мексико?

Едуард запали колата и ме погледна.

— Защо?

Сложих колана си. явно бързахме.

— Искам да знам дали кога да сваля сакото и да нося пистолета показно или ще трябва да трия пистолета през цялото време.

Устните му се извиха.

— Ню Мексико те оставя да носиш пистолет, докато не е скрит. Криенето на пистолет без разрешително е незаконно.

— Нека пробвам това което разбрах, мога да нося пистолет който да се видях с или без разрешително, но ако си сложа сакото над него, да го скрия, и нямам разрешително за носене на оръжие, е незаконно?

Извиването на устните се превърна в усмивка.

— Точно така.

Между щатските закони за оръжия са толкова интересни — казах, но свалих сакото си. Можеш да шаваш доста дори когато си си сложил колана. Тъй като винаги носех колан, имах доста практика.

— Но полицията все още може да те спре, ако те види наоколо въоръжена. Просто за да се уверят че не си тук, за да убиеш някого. — Беше наполовина усмихнат когато каза последното.

— така че мога да го нося докато не е скрит, но не наистина, без да бъда спряна от полицията да ме разпита.

— И не можеш да носиш пистолет или някакъв нож, дори и да се вижда, в бар.

— Не пия. Мисля че ще успея да избегна баровете.

Пътят по който тръгна беше доста неравен, но нищо не развали гладкостта, правата дистанция и страните черни планини.

— Как се наричат планините?

— „Сенгре дел Кристо”-кръвта на Христос — каза той. Погледнах го да видя дали се шегува. Естествено, че не се.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо ги наричат кръвта на Христос.

— Не знам.

— От колко време живее Тед тук?

— Почти четири години — отвърна той.

— И не знаеш защо планините са наречени „Сенгре дел Кристо”— Не си ли любопитен?

— Не и за неща който не влияят на работата.

— Той не каза работа, а работата. Помислих си че е страна фраза.