Обсидианова пеперуда

Дона ме погледна за последно, тогава се обърна към Едуард. Тя го издърпа надалеч към третата кола по нататък. Те говореха тихо докато аз чаках в спокойната, суха жега. Щом Дона иска уединение, ще им я дам, обърнах се и се вгледах в дистанцираните планини. Изглеждаха наистина близо, Но от опит знам, че никога планините не са толкова близо колкото изглеждат. Те са като сън, Дистанцирани неща който са пред погледа ти, но не им се доверяваш наистина когато се нуждаеш от тях.

Чух ботушите на Едуард да тракат по паважа преди да проговори. Обърнах се към него, ръцете кръстосани над корема ми, което постави дясната ми длан приятно близо до пистолета под ръката ми. Вярвах на Едуард когато каже че имаме примирие, но… по-добре предпазлива, от колкото да съжалявам.

Той спря до първият прозорец на колата, облегна се, ръцете му кръстосани огледално на моите. Но той нямаше пистолет под ръката си. Не бях сигурна дали лиценза му за ловец беше достатъчен че да го прекара с оръжията му през металният директор, така че той не би трябвало да има пистолет или дълго острие в себе си. Освен ако не го е прибрал от една от колите покрай които минахме, където ги е скрил. Това е нещо което Едуард би направил. По-добре да сгрешиш когато предполагаш най-лошото, от колкото да сгрешиш когато предполагаш най-доброто. Песимизма ще те задържи жив, оптимизмът няма, не и в нашият бранш.

Нашият бранш. Странен израз. Едуард беше убиец, аз не бях. Но някак си бяхме в един и същи бизнес. Не можех точно да го обясня, но си е така. Едуард ме дари с неговата си усмивка, усмивката ме правеше нервна и подозрителна. Обикновено означаваше че той няма предвид да ме нарани и просто дърпаше веригата ми. Разбираше, той знаеше, че аз знам както обикновено значеше усмивката, така че той може да има предвид да ме подхлъзне с чувството за сигурност. Или може да значи че просто така изглежда. Мислех прекалено много и това е лошо по собствен си начин. Едуард беше прав, бях най-добра, когато се захвана за работата и оставя останалите неща назад. Не е рецепта за добър живот, но е добра за един стрелец.

— Имаме примирие — казах.

Той кимна.

— Казах, че имаме.

— Караш ме да се чувствам нервна.

Усмивката му се разшири.

— Радвам се да чуя, че още се страхуваш от мен. Започнах да се притеснявам.

— Деня в който спреш да се страхуваш от чудовищата е деня в който ще те убият.

— И аз съм чудовище? — Той го постави като въпрос.

— Знаеш какво точно си, Едуард.

Учите му се присвиха.

— Каза ми Едуард пред Дона. Тя не каза нищо, но трябва да бъдеш по-внимателна.

Кимнах.

— Съжалявам и аз го хванах. Ще опитам, но аз не съм и на половина толкова добър лъжец колкото теб. Освен това, Тед е съкратено от Едуард.

— Не и ако пълното име в шофьорската ми книжка е Теодор.

— Сега, ако мога да ти викам Теди, може би ще го запомня.

— Теди е добре — каза той, гласа му напълно непроменен.

— Ти си много труден мъж за дразнене Ед… Тед.

— Имената не означават нищо, Анита. Те са прекалено лесни за променяне.

— Едуард истинското ти име ли е?

— Сега е.

Поклатих глава.

— Наистина би ми харесало да разбера.

— Защо? — той ме погледна зад тъмните си очила и тежестта на погледа му гореше през стъклото. Въпроса не беше напразен. Разбира се, Едуард често пита въпроси чиито отговори не иска да знае.

— Защото те познавам от пет години и дори не знам дали първото ти име е истинско.

— Достатъчно истинско е — отвърна той.

— Дразни ме да не знам.

— Защо?

Свих ръмена и отпуснах ръката си далеч от пистолета, защото не беше нужно, не точно сега, не днес. Но дори и да го направех, знаех че ще има друг ден и за първи път наистина не бях сигурна кой от двама ни ще види края от малката ми визитка. Това ме направи тъжна и ядосана.

— Може би просто искам да знам какво име да сложа на надгробният камък — казах

Той се засмя.

— Увереността е добра черта. Прекалената увереност не е. — Смехът повяхна и остави лицето му, около очилата, студено и нечетливо. Не ми трябваше да виждам очите му за да знам че те бяха студени и дистанцирани като зимното небе.

Бутнах се от колата, ръцете ми празни от двете ми страни.

— Виж, Едуард, Тед, Както по дяволите се наричаш, не ми харесва да бъда поканена тук, да го играя стръв за чудовища, да открия това че се срещаш с майката на годината. Това ме подхлъзна и аз не харесвам и това. Имаме примирие докато случаят е решен, тогава какво?

— Тогава ще видим — каза той.

— Не можеш ли просто да се съгласиш да прекъснеш годежа с Дона?

— Не — гласът му бе лек, внимателен.

— Защо не?

— Нуждая се да й дам достатъчно добра причина за да скъсан сърцето и децата. Запомни, аз прекарах доста време с децата. Как би им изглеждало ако просто изчезна?

— Мисля че сина й не би имал нищо напротив, Питър, така беше нали— Мисля че ще му хареса ако Тед изчезне.

Едуард обърна глава на една страна.