Обсидианова пеперуда

— Знам, знам — каза Дона. Тя поклати глава. — Просто никога не съм била около жена която… Убиваш ли толкова лесно колкото Едуард?

Беше много интелигентен въпрос, означаваше че е внимавала повече с Едуард от колкото аз си мислех. Така че отговорих на въпроса честно.

— Не.

Едуард я прегърна и ме погледна предупреждаващо над главата й.

— Анита не вярва че шейпшифтърите са животни. Тя все още вярва че чудовищата могат да бъдат спасени. Това я прави гнуслива понякога.

Дона ме погледна.

— Съпруга ми беше убит от върколак. Той бе убит пред мен и Питър. Питър беше само на осем.

Не знам каква реакция очаква, така че не реагирах. Лицето ми беше неутрално, заинтересувано, далеч от шок.

— Какво те спаси?

Тя кимна бавно, разбираше въпроса. Върколак е разкъсал съпруга й пред нея и сина й и все пак те все още бяха живи, а съпруга й не беше. Нещо се бе намесило, нещо ги беше спасило.

— Джон, съпруга ми, имаше пуска заредена със сребърни куршуми. Той изпусна пушката по време на атаката. Той го нарани, но не беше достатъчно. — Очите й бяха станали дистанцирани от спомените. Стояхме сред светлото летище, хора се предвижващи се на малки групички говорещи с тихи гласове и широките очи на Дона. Не ми трябваше да поглеждам към Едуард, за да знам че и неговото лице беше неутрално като моето. Тя за мълча, ужаса все още беше прекалено свеж в очите й. Погледа беше достатъчен. Най-лошото идваше или най-лошото за нея. Нещо я караше да се чувства много виновна.

— Джон наскоро бе започнал да показва на Питър как да стреля. Той беше толкова малък, но го оставих да вземе пушката. Оставих го да застреля чудовището. Оставих го да се изправи пред това нещо, докато да се прегръщах замръзнала на пода.

Това беше. Това беше нейният истински ужас. Тя е позволила на детето си да я защити. Позволила е на детето си да заеме ролята на възрастния защитник, който се изправя пред кошмарите. Тя се бе провалила на най-големият тест и малкия Питър беше станал възрастен на доста малка възраст. Нищо чудно че мрази Едуард. Питър бе заслужил правото си да е мъжа в къщата. Бе го заслужил с кръв и сега майка му щеше да се омъжи отново. А, да.

Дона обърна тези обладани от духове очи. Тя примигна и изглежда се отдръпна от миналото сякаш изискваше физическо усили. Тя не беше в мир с тази сцена или нямаше да си я представя толкова жива. Ако успееш да постигнеш мир, можеш да разказваш ужасните истории сякаш са се случили на някой друг, без чувства. Или можеш и да не постигнеш мир със себе си, но я разказваш като стара история, случила се много отдавна, нищо важно. Виждала съм ченгета, който трябва да се напият, за да излеят болката от историите си. Дона беше наранена. Питър беше наранен. Едуард не беше наранен. Погледнах към него покрай леко ужасеното лице на Дона. Очите му бяха празни като погледна към мен, очакващи и търпеливи като всеки хищник. Как се осмелява той да влиза в живота им! Как се осмелява да им причинява повече болка! Защото каквото и да се случи, независимо дали ще се ожени за нея или не, ще стане болезнено. Болезнено за всички освен Едуард. Въпреки че може би аз мога да оправя това. Ако той прецака живота на Дона, може би аз мога да прецакам неговия. Да, това ми харесваше. Ще разпростра дъжда над парада му.

Сигурно се е показало в очите ми за секунда или две, защото очите на Едуард се свиха и за момент почувствах трепета който може да изпрати надолу по гръбнака ми само с погледа си. Той беше много опасен мъж, но за да защитя това семейство ще тествам неговият и своят лимит. Едуард най-накрая намери нещо което да ме ядоса достатъчно че да натисне бутона който никога не исках да докосвам. Той трябва да остави Дона и семейството й. Той ще излезе от живота им. Аз ще го видя да се отдръпва от живота им, или. И има само едно „или” когато се занимаваш с Едуард. Смърт.

Гледахме се един друг над главата на Дона докато той я прегръщаше, галеше косата й, шепнеше й успокоителни думи. Но очите му бяха из цяло за мен и аз знаех, както се гледахме един друг, че Едуард знае точно какво си мисля. Той знаеше решението до което бях стигнала, въпреки че той може никога да не разбере за що неговото замесване с Дона и децата й е сламката, която счупи камиона. Но погледа в очите му беше достатъчен. Той може да не разбера защо, но знаеше че камиона е счупен на две и нямаше начин да бъда поправен, освен ако той не направи това което искам или смърт. Просто така, знаех че ще го направя. Знаех че мога да погледна покрай дулото към Едуард и да го застрелям и няма да имам предвид да го раня. Беше като студен вятър в тялото ми, увереност която ме караше да се чувствам силна и малко самотна. Едуард бе спасявал живота ми повече от веднъж. Аз съм спасявала неговият повече от веднъж. Все пак… все пак… Едуард ще ми липсва, но ще го убия ако трябва. Едуард се чудеше защо съм толкова състрадателна към чудовищата. Отговора е прост. Защото аз съм такова.

3