Обсидианова пеперуда

— По дяволите — казах. — Не можеш. Не можеш да се ожениш за нея.

Усмивката му се разшири и той пристъпи около мен вдигайки ръката си към Дона. Той я целуна и попита:

— Как са munchkins?”

Той я обърна в ръцете си, наполовина я прегръщаше, но така че да е обърната далеч от мен. Лицето му беше това на Тед, но очите му ме предупреждаваха:”Не прецаквай това”. По някаква причина това беше важно за него.

Дона се обърна така че да може да види лицето ми и аз се преборих за празното си изражение.

— За какво си шепнехте двамата толкова неотложно?

— Случая — каза Едуард.

— О.

Веждите ми се вдигнаха. О. Най-опасният мъж, когото някога съм срещала бе сгоден за жена която казва: „О”. Това е просто прекалено странно.

Очите на Дона се разшириха.

— Къде ти е чантата— Да не си го оставила в самолета?

— Не съм носила — казах — Знам че имам сака си и джобове.

Тя ме гледаше, все едно съм проговорила на чужд език.

— Боже мой, не знам какво бих правила без чанта в града. — Тя дръпна голямото портмоне пред нея. — Аз съм такъв опаковащ плъх.

— Къде са децата ти? — попитах.

— Със съседите ми. Те са самотна двойка и са просто страхотни с малкото ми момиченце, Бека. — Тя се намръщи. — Разбира се, нищо изглежда не може да направи Питър щастлив сега. — Тя погледна към ме. — Питър е сина ми. Той е четиринадесет годишен ставащ на четиридесет и изглежда това изпълва тинейджърските му години с отмъщение. Всички ми казват че тинейджърите са трудни, но никога не съм сънувала че е толкова трудно.

— Имал ли е проблеми? — попитах.

— Не наистина. Имам предвид в нищо криминално. — Добави последното прекалено бързо. — Но той просто престана да ме слуша. Преди две седмици трябваше да се прибере в къщи, за да гледа Бека. Вместо това той отиде в къщата на приятеля си. Когато се прибрах след като затворих магазина, къщата беше празна и не знаех никой от тях къде е. Хендерсън бяха навън, така че Бека не беше там. Господи, побърках се. Друг съсед я беше взел, но ако те не бяха в къщи, тя просто щеше да се скита из съседите часове. Питър се прибра в къщи и просто не съжаляваше. По времето по което се прибра се бях убедила че е бил отвлечен отнякого и сега лежи мъртъв в някаква канавка, някъде си. След което просто се прибра все едно нямаше нищо нередно.

— Все още ли е наказан? — попитах.

Тя кимна, лицето сериозно.

— Можеш да се обзаложиш. Наказан за месец и съм взела всичките му привилегии за който можех да се сетя.

— Какво мисли той за това че ти и Тед ще се жените? — Беше садистичен въпрос и го знаех, но просто не можех да си помогна.

Дона изглеждаше наранена, наистина наранена.

— Не харесва много идеята.

— Той е на четиринадесет и е момче — казах. — Той е принуден да негодува срещу друг мъжки идващ в неговата територия.

Дона кимна.

— Да, страхувам се че е така.

Тед я прегърна.

— Всичко ще бъде наред, honepot. Питър и аз ще се разберем. Не се притеснявай.

Не ми хареса начина по който Едуард се изрази. Наблюдавах лицето му, но не можех да видя през маската на Тед. Беше сякаш за минути той просто изчезна в измененото му его. Не бях и от час кацнала и неговият Джекил/Хаит акт вече започна да ми лази по нервите.

— Имаш ли други чанти? — попита Едуард

— Разбира се че има — каза Дона — Тя е жена.

Едуард се засмя и смехът му беше повече негов от колкото на Тед. Беше малък звук който накара Дона да го погледне, а мен ме накара да се почувствам по-добре.

— Анита не е като никоя жена която някога съм срещал.

Дона го погледна отново. Едуард го бе казал по този начин нарочно.

Той я накара да ревнува, точно както аз и сега си играеше с това.

Беше един от начините да обясни страната ми реакция от новината за годежа без да рискува да развали прикритието си. Предполагам не мога да го обвинявам, но някак си знаех че това е заплащане, заради липсата ми на социални умения. Прикритието му беше достатъчно важно за него, че да остави Дона да си мисли че сме били двойка, което означаваше че е наистина важно за него. С Едуард никога не сме имали и една романтична мисъл един за друг.

— Имам сак — казах.

— Видя ли — каза Дона стискайки ръката му.

— Чантата ми не може да побере всичките ми оръжия.

Дона се спря по средата на това което щеше да каже на Едуард и се обърна бавно да погледне към мен. Едуард и аз спряхме, защото тя спря. Очите й бяха разширени. Изглежда бе задържала дъха си. Тя ме гледаше, но не в лицето… Ако беше мъж, щях да го обвиня че гледа гърдите ми, но тя не гледаше точно там. Проследих погледа й и открих че якето ми се беше дръпнало и разкриваше пистолета ми. По всяка вероятност се беше случило когато взех чантата. Небрежност от моя страна. Обикновено съм доста внимателна относно показването на арсенала си сред публика. Кара хората да се чувстват нервни, точно както сега. Преместих чантата, така че якето да отново да се плъзне над пистолета и да го скрие отново.

Дона си пое дъх, примигна и погледна към лицето ми.

— Ти наистина носиш пистолет. — Гласът и съдържаше учудване.

— Казах ти че носи — каза Едуард с гласа на Тед.