Обсидианова пеперуда

Летището в Албакърки разби правилото ми, че всички летища изглеждат почти еднакви и не можеш наистина да кажеш в коя част на страната, или дори на света, се намираш само от летището. Ако има декорация, обикновено от различни заведения, като вътрешни барове, които имат морски мотиви. Но не и тук. Тук имаше следи от северозапада навсякъде. Многоцветни плочки или тюркоазена боя и кобалтово синьо облицоваха голяма част от магазините. Малък покрит щанд продаваше сребърни бижута по средата на големият коридор водещ към останалата част от летището. Оставихме тълпата и шума зад нас. Преместихме се в свят в който тишината почти звънтеше, подсилена от бели стени и големи прозорци от двете страни. Албакърки се простираше зад тези прозорци като огромна плоскост обиколена с пръстен от черна планина в края, като фон на игра, някак нереално. Топлината, дори притъпена от климатиците, не беше гореща (пареща), но те оставяше да знаеш, че ще бъде. Пейзажът беше напълно чужд, като добавим и усещането ми че е бил нарязан на парчета. Едно от нещата които харесвах около Едуард, бе това че той никога не се променя. Той е това което беше и сега Едуард, надежден по свой собствен начин, ми беше хвърлим крива топка, толкова дива, че не знаех как да я върна.

Дона спря и се обърна, дърпайки Едуард с нея.

— Анита, тази чанта, е прекалено тежка за теб. Моля те остави Тед да я носи. — Тя го бутна малко в моя посока.

Едуард тръгна към мен. дори походката му беше някак подвижна, като на някой който е прекарал продължителен период от време върху кон или на лодка. Той задържа усмивката на Тед на лицето си. Само учите му се промениха и се показаха под маската. Тези мъртви очи, празни. Нямаше любов която да блести в тях. майната му. Той в действителност се наведе, ръката му започна да се затваря над моята на дръжката.

— Недей. — Оставих тази единствена дума да съдържа целият гняв който чувствах.

Очите му се разшириха съвсем малко и той знаеше че не говоря просто за носенето на багажа. Той се изправи и подвикна обратно на Дона:

— Тя не иска моята помощ — като подчерта „моята”.

Тя изцъка под носа си и дойде при нас.

— Просто упорстваш, Анита. Остави Тед да ти помогне.

Погледнах към нея и знаех че лицето ми не е неутрално, но не можех да скрия целият гняв от лицето си.

Очите на Дона се разшириха.

— Обидила ли съм те по някакъв начин? — попита тя.

Поклатих глава.

— Не съм ядосана на теб.

Тя погледна към Едуард.

— Тед, скъпи, мисля че тя е ядосана на теб.

— Мисля, че си права. — каза Едуард. Очите му отново блестяха с любов и развеселение.

Опитах се да спася ситуацията.

— Просто Тед не ми каза за годежа. Аз не обичам изненади.

Дона наклони глава на една страна, гледайки ме объркано. Започна да казва нещо, тогава изглежда размисли:

— Добре, тогава ще се опитам да не полочваш повече изненади от мен. — тя се сгуши малко по сигурно в ръцете на Едуард и погледа в очите й беше по малко приятелски от преди.

Разбрах с въздишка, че Дона сега мислеше че ревнувам. Реакцията ми не беше нормална за обикновен приятел или бизнес партньори. Тъй като не можех да й кажа истинската причина защо бях разстроена, не се занимавах. По-добре да си мисли че Тед и аз сме били двойка пред, отколкото истината. Въпреки че Господ знае че тя би предпочела аз и Тед да сме били любовници пред истината за нейният „Тед”. Тя беше влюбена в човек, който не съществува, без значение колко истинска е ръката която я държи.

Стегнах захвата си на чантата и се преместих от другата страна на Дона и така се предвижвахме през летището. Не й беше удобно да съм зад тях, така че се изравних с тях. Добра съм в малките разговори през повечето време, но сега, не можех да измисля нищо, което да кажа, така че се движихме в тишина която прерасна в неконфортна за мен и за Дона. За нея, защото тя беше жена и обикновено приятелки настроена. За мен, защото знаех че тишината ще я накара да се чувства некомфортно. Не исках да я накарам да се почувства по-некомфортно.

Тя прекъсна тишината първа:

— Тед каза че ти си съживител и ловец на вампири.

— Предпочитам вампирски екзекутор, но да. — Отчаяно се опитвах да съм учтива като попитах. — Какво работиш ти?

Тя ми показа брилянтната си усмивка която отрива леки линии от двете страни на устата й като рамка за тънката й уста със светло червило. Радвах се че не нося грим. Може би това щеше да й помогне да разбере, че не бях след Едуард/Тед.

— Притежавам магазин в Санта Фе.

Едуард добави:

— Тя продава принадлежности за медиуми. — той ми се усмихна над главата й.

Лицето ми закоравя и аз се преборих да го оставя празно.

— Какъв вид принадлежности?

— Кристали, таро карти, книги, всичко и нищо което ми хване окото.

Исках да кажа:”Но ти не си медиум”, но не го направих. Срещала съм хора преди който бяха убедени че имат психически възможности когато нямаха. Ако Дона беше една от заблудените, кой бях аз че да пукам балона— Вместо това, казах:

— Има ли много магазини от този вид в Санта Фе?