Обсидианова пеперуда

— О, винаги е имало много магазини като моя. Новият век е голям в Санта Фе, но данъците за недвижимите имоти скочиха до небето и повечето от новите медиуми се преместиха по навътре в планината до Таос. Енергията в Санта Фе се промени последните пет години, или някъде там. Все още е позитивно място, но Таос има по-добра енергия сега. Не съм сигурна защо.

Тя говореше за „енергия” сякаш бе общоприет факт и не се опитваше да го обясни, сякаш аз ще я разбера. Тя предполагаше, както много хора правят, че ако вдигаше мъртвите за живот, то имаш психически способности и в другите области. Някой места се усещаха, добри или лоши, изпълнени с енергия или умиращи. Старата идея за genius loci е жив и здрав през новите години под различни имена.

— Четеш ли карти? — попитах. Това беше милият начин да разбера дали тя вярва че има сили.

— О, не — каза Дона. — Моите дарби са много малки. Бих се радвала да мога да чета карти или кристали, но аз съм само собственик. Талантът ми в този живот е да помагам на другите да открият силите си.

Това звучеше като нещо, което терапевт който вярва в миналите животи, би казал. Бях срещала достатъчно от тях покрай гробовете, за да позная жаргона.

— Значи ти не си медиум. — казах, просто за да съм сигурна, че тя знае.

— О, небеса не. — Тя поклати глава, за да го подчертае и забелязах малки златни обици.

— Повечето хора, които се занимават с този бизнес, обикновено са.

Тя въздъхна.

— Медиума при който ходя сега казва че аз съм блокирана в този живот, заради възможностите ми в предишният. Тя казва че ще бъда способна да работя с магия в следващият.

Отново, тя предположи че вярвам в превъплъщението и в миналите животи, навярно заради това което работех. Или това или Едуард/Тед я е бил лъгал за мен, просто за да се позабавлява. Но не посочих това че съм Християнка и не вярвам в прераждането. Има, след всичко, религиите който раждат в прераждането са повече от тези който не вярват. Коя бях аз да се заяждам?

Просто не можех да си помогна със следващият въпрос.

— Срещала ли си Тед в миналите си животи?

— Не, всъщност той е нещо ново за мен, въпреки че Бренда казва че той е много стара душа.

— Бренда, твоят медиум? — попитах.

Тя кимна.

— Съгласна съм с част за старата душа.

Едуард ме погледна над главата й, така че тя да не може да го види. Погледа му беше подозрителен.

— И ти го усещаш тогава, начина по който резонира. Така му вика Бренда, като голяма тежка камбана в главата й, когато той е наоколо.

Алармиращи камбани по-скоро, мисля. На глас казах:

— Понякога можеш да направиш душата си тежка в един живот.

Тя ме погледна учудено. Не беше глупава. Имаше интелигентност в тези кафяви очи, но тя беше наивна. Дона искаше да вярва. Правеше я лесна в някой вид лъжи, като това че ще бъде медиуми и мъже като Едуард. Мъже които лъжат кой и какви са.

— Би ми харесало да срещна Бренда преди да се прибера — казах.

Очите на Едуард се разшириха когато тя не можеше да го види.

Дона се усмихна възхитена.

— С удоволствие бих ви представила една на друга. Тя никога не е срещала съживител преди. Знам че би се зарадвала да те срещне.

— Обзалагам се — казах. Исках да срещна Бренда, защото исках да разбера дали наистина е медиум или просто шарлатанин. Ако тя претендира че има способности който не притежава, това бе престъпление и аз щях да я издам. Мразех да виждам шарлатани, който се възползваха от хората. Винаги ме е удивлявало номера на гениалните таланти, как толкова много шарлатани все още успяват да процъфтяват.

Подминахме ресторант декориран с много сини и кръгли точки с цветенца, приличащи на маргаритки нарисувани в краищата. Щом слязохме от ескалаторите имаше стенопис на едната стена, който показваше испански конкистадори и облечени в препаски индианци. Все още успявах да балансирам с багажа си без никакви проблеми, предполагам се дължеше на вдигането на тежест.

Имаше телефонна кабина от едната страна.

— Отивам да се опитам да се свържа още веднъж с децата — каза Дона. Целуна бузата на Едуард и се запъти към телефона преди да мога да реагирам.

— Деца? — казах.

— Да — отвърна той с предпазлив глас.

— Колко? — попитах.

— Две.

— Години.

— Момчето — четиринадесет, момичето — шест.

— Къде е баща им?

— Дона е вдовица.

Погледнах го и погледа беше достатъчен.

— Не, не съм го направил аз. Той е умрял години преди да срещна Дона.

Пристъпих близо до него, обърнах се, така че Дона да не може да види лицето ми от телефонната кабина.

— Какво играеш Едуард— Тя има деца и е толкова влюбена в теб, кара ме да се задавя. Какво, в името господне, си мислиш?

— Дона и Тед се срещат от около две години. Те са любовници. Тя очакваше от него да й предложи, така че той го направи. — Лицето му все още беше на усмихващият се Тед, но гласът беше лишен от факти и емоции.

— Говориш сякаш Тед е трети човек, Едуард.

— Трябва да започнеш да ми викаш Тед, Анита. Познавам те. Ако не свикнеш с това, ще забравиш.

Приближих се до него в относителната тишина, понижих гласа си до яростен шепот.

— майната на това. Той е ти, а ти си сгоден. Ще се ожениш ли за нея?

Той повдигна рамене.