Обсидианова пеперуда

— Скъса и с Жан Клод и с Ричард? — За първи път от както го познавам чух истинско любопитство в гласа му. Не бях сигурна дали е приятно или е обезпокоително да знам че Едуард се интересува от личният ми живот.

— Не знам дали сме скъсали, повече е това че не се виждаме един друг. Нуждая се от малко време, в което да съм далеч от тях, преди да реша какво да правя.

— Какво си мислиш да правиш с тях? — имаше нотка на желание сега.

Едуард изпитваше желание само към едно нещо,

— Не планирам да убия никой от тях, ако това е за което намекваш.

— Няма да каза че не съм разочарован — каза Едуард. — Мисля че трябваше да убиеш Жан Клод преди всичко да се задълбочи толкова.

— Говориш за убийството на някого който е бил мой любовник в продължение на година, Едуард. Може би ти можеш да удушиш Дона в леглото й, но аз ще загубя съня си за нещо такова.

— Обичаш ли го?

Въпроса ме спя, не заради самият въпрос, а заради личността, която го зададе. Изглеждаше като наистина странен въпрос зададен от Едуард.

— Да, така мисля.

— Обичаш ли Ричард?

Отново, изглеждаше странно да говоря за емоционалният си живот д Едуард. Имах няколко мъже приятели и повечето биха предпочели да копаят тунел, от колкото да говорят за чувства. От всичките ми мъже приятели говорех с този, за когото никога не съм си мислила че ще обсъжда любов с мен. Просто не беше годината ми в която да разбирам мъжете.

— Да, обичам Ричард.

— Казваш, че мислиш че обичаш вампира, но отговори просто че обичаш Ричард. Убий вампира, Анита. Ще ти помогна да го направиш.

— Не че това е хубаво, Едуард, но аз съм човешкият слуга на Жан Клод. Ричард е неговото животно. Тримата сме свързани чрез вампирски белези в приятна малка тройка. Ако един от нас умре, може всички да умрем.

— Може би, а може би това е което ти казва вампира. Няма да е първият път когато те лъже.

Беше невъзможно да споря без да изглеждам като глупак, така че не опитах.

— Когато поискам съветът ти за личния си живот, ще попитам. Докато ада замръзне, запази дъха си. Сега ми кажи са случая.

— Ти можеш да ми казваш с кого да се срещам и с кого не, но аз не мога да върна услугата? — попита той.

Погледнах го.

— Ядосан ли си за това?

— Не точно, но щом ти можеш да ми даваш съвети за моите срещи, защо да не мога да върна услугата?

— Не е същото нещо, Едуард. Ричард няма деца.

— Децата правят голяма разлика за теб? — попита той.

— Да, правят го — потвърдих.

— Никога не съм си те представял като майчински тип.

— Не съм, но децата са хора, Едуард, малки хора затворени от изборите, който правят възрастните около тях. Дона е стара достатъчно да прави собствените си грешки, но когато я зарежеш, ти зарязваш и децата й. Знам че това не те притеснява, но притеснява мен.

— Знаех че ще те притеснява. Знаех дори как ще реагираш, но не знаех защо.

— Добре, ти си по напред от мен. Никога и не съм сънувала че ще те видя сгоден с млада вдовица, която има деца. Бих предположила че си повече от типа, плащам и тръгвам.

— Тед не плаща за това — каза той.

— Ами Едуард.

Той сви рамене.

— Като яденето е, просто друга нужда.

Студената глупост в това беше действително успокояваща.

— Виж, това е Едуард когото познавам и се страхувам от.

— Страхуваш се от мен, но все пак ще се изправиш срещу мен заради жена която току що срещна и две деца който дори не познаваш. Дори не планирам да убия някой от тях и все пак ти избутваш ултиматума между нас — Той поклати глава. — Не разбирам това.

— Не го разбирай, Едуард. Просто знай че е истина.

— Вярвам ти, Анита. Ти си единственият човек, когото познавам, освен себе си, който никога не блъфира.

— Бернардо и Олаф блъфират? — направих го като въпрос.

Той поклати глава и се засмя. Напрежението което бе нараснало се отпусна със смеха.

— Не, няма да ти дам нищо за тях.

— Защо?

— Защото — каза той и почти се усмихна.

Изгледах внимателният му профил.

— Ти се наслаждаваш на това. Наслаждаваш се на срещата между мен, Олаф и Бернардо. — Не се опитах да скрия изненадата в гласа си.

— Точно както се наслаждавах на срещата ти с Дона.

— Дори и знаейки че ще се ядосам — казах.

Той кимна.

— Изражението на лицето ти почти си заслужаваше смъртната заплаха.

Поклатих глава.

— Започваш да ме притесняваш, Едуард.

— Само започвам да те притеснявам— Явно съм загубил форма.

— Добре, не ми казвай за тях. Кажи ми за случая.

Той отби в един паркинг. Погледнах нагоре и видях болница да се извисява над нас.

— Това ли е местопрестъплението?

— Не. — той влезе в една от клетките и спря.

— Какво става, Едуард— Защо сме в болницата?

— Оцелелите са тук.

Очите ми се разшириха.

— Какви оцелели?

Той ме погледна.

— Оцелели от атаките. — Той отвори вратата си, хванах ръката му, задържах го в колата.