Обсидианова пеперуда

— По дяволите, престани да отбягваш да отговориш. Не мисля, че я обичаш. Не мисля, че си способен на това, но ти чувстваш нещо. Не знам какво точно, но нещо. Чувстваш ли нещо към това семейство, към всички тях?

Лицето му беше празно и аз не можех да го прочета. Той просто ме гледаше. Исках да го шамаросам, да крещя и викам докато пречупя през маската му в това което беше отдолу. Винаги съм била на сигурна земя с Едуард, винаги съм знаела къде седи той, дори когато планира да ме нарани. Но сега внезапно, не бях сигурна за нищо.

— Мили Боже, грижа те е за тях. — Отдръпнах се на седалката си, шашната. Нямаше да бъда по-изненадана ако му пораснеше втора глава. Това би било странно, но не толкова странно.

— Исусе, Мария и Йосиф, Едуард, грижа те е за тях, за всички тях.

Той извърна поглед. Едуард, студеният като камък убиец, извърна поглед. Той не можеше или не искаше да срещне погледа ми. Той превключи колата на скорост и трябваше да си сложа колана. Оставих го да излезе от паркинга, но докато чакахме на знака стоп да се разчисти трафика по Ломос трябваше да кажа нещо.

— Какво ще правиш?

— Не знам — каза той. — Аз не обичам Дона.

— Но… — казах.

Той тръгна бавно по улицата.

— Тя е бъркотия. Тя вярва във всичко. Добре управлява бизнеса си, но има вяра във всеки. Тя е безполезна, около насилие. Видя я днес. — Беше се концентрирал много силно върху карането, ръцете стискаха волана достатъчно силно, че кокълчетата му бяха побелели. — Бека е точно като нея, но… по-твърда, мисля. И двете деца са по-твърди от Дона.

— Те трябва да бъдат — казах и не можех да задържа неодобрението извън гласа си.

— Знам, знам — каза той. — Познавам Дона, всичко за нея. Чул съм всеки детайл от люлката й до сега.

— Притеснява ли те?

— Някои от нещата.

— Но не всичко.

— Не, не всичко.

— Да не казваш, че обичаш Дона? — трябваше да попитам.

— Не, не, не казвам това.

Загледах се толкова съсредоточено в лицето му, че с успех бихме минали през луната, толкова внимание отделях на пейзажа. Нищо нямаше значение в тази секунда повече от лицето на Едуард, гласът му.

— Тогава, какво казваш?

— Казвам, че понякога играеш някаква роля прекалено дълго, можеш да се въвлечеш в ролята и може да стане по-реална, отколкото е трябвало да бъде. — Видях нещо на лицето му, което не бях виждала преди, мъка, несигурност.

— Да не казваш, че ще се ожениш за Дона— Ще бъдеш съпруг и баща— Училищни срещи и голям двор?

— Не, не казвам това. Знам че не мога да се оженя за нея. Не мога да живея с нея и децата, и да крия какво съм двадесет и четири часа . Не съм чак толкова добър актьор.

— Тогава какво казваш? — попитах.

— Казвам, казвам, че част от мен, малка част от мен, желае да бих могъл.

Зяпнах го с отворена оста. Едуард, необикновеният убиец, безсмъртният перфектният хищник, желаеше не да има семейство, а това семейство. Доверчива домакиня, нейният мръщещ се син тинейджър и малкото момиче, което правеше Ребека от Sunnybrook Farm да изглежда изтощена и Едуард ги искаше.

Когато вярвах, че съм се съвзела, казах.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

Не можех да измисля нищо полезно, което да кажа, така че преминах към шега, щит към който прибягвам при крайност.

— Просто, моля те, кажи ми, че нямат куче и дървена ограда.

Той се усмихна.

— Без ограда, но имат куче, две кучета.

— Какви кучета? — попитах.

Той се усмихна и ме погледна, искаше да види реакцията ми.

— Малтийски. Имената им са Пека и Бо.

— О, по дяволите, Едуард, шегуваш се.

— Дона иска кучетата да се включат в снимките от годежа.

Гледах го и изражението на лицето ми изглежда го развесели. Той се засмя.

— Радвам се, че си тук, Анита, защото не знам никой друг, на когото бих могъл да призная това.

— Усещаш ли, че в момента личният ти живот е по сложен от моя?

— Сега вече знам, че съм в беда — каза той. И оставихме разговора, защото и на двамата ни е по-удобно по този начин. Но Едуард ми  беше доверил лични проблеми. По негов си начин той ме помоли за помощ. И бъдейки коя съм, щях да опитам да му помогна. Мисля, че ще решим случая, евентуално. Имам предвид насилието и смъртта са нашата специалност. Не бях толкова оптимистично настроена за личните неща.

Едуард не принадлежеше към свят с жена, която има двойка кучета наречени Пека и Бо. Едуард не сега, нито пък някога ще бъде, толкова сладък. Дона беше. Нямаше да проработи. Просто нямаше да проработи. Но за първи път разбрах, че ако Едуард нямаше сърце което да загуби, то желаеше да има такова, за да може да го даде. Но си спомних за сцената от „Магьосникът от Оз”. Където Дороти и Плашилото удряха силно гърдите на Тенекеджиеният човек и чуваха завъртащо се ехо. Тенекеджията беше забравил да сложи сърце. Едуард бе изтръгнал собственото си сърце от тялото и го бе оставил на пода някъде преди години. Знаех това. Просто никога не съм знаела, че той съжаляваше за загубата. И си мисля, че Докато Дона Пернел не се бе появила, той също нямаше да знае.

16