Обсидианова пеперуда

Помогна това, че Ръсел обиждаше офицерите и беше толкова очевидно, че е лошо момче, а аз изглеждах безвредна, толкова малка, толкова женствена и толкова по-малко плашеща, отколкото той. Едуард им даде адреса си каза, че ще остана с него и бяхме свободни.

Персонала ни предложиха различна маса, но странно Дона и децата бяха изгубили апетита си. Аз все още бях гладна, но никой не ме питаше. Едуард плати храната, отказвайки да я вземе за вкъщи. Тогава напуснахме, а аз все още не бях яла днес. Може би ако попитах мило, Едуард щеше да мине през Макдоналдс.

14

Дона започна да плаче на паркинга. Бека се присъедини към нея. Само Питър остана тих и разделен от общата истерия. Колкото повече плачеше Дона, толкова по-паникьосано ставаше момичето. Бека плачеше с тези хълцащи ридания, които бяха на ръба на хипервентилиране. Погледнах към Едуард и повдигнах вежди. Той беше празен. Накрая го побутнах. Той промърмори.

— Кой?

— Момичето.

Той коленичи до тях. Дона беше седнала на долната част при вратата на бронята на Хамъра му, държейки Бека в скута си. Едуард коленичи пред тях.

— Остави ме да взема Бека за малка разходка.

Дона премигна към него, сякаш го вижда, чува, но не го разбира наистина. Той се протегна за Бека и започна да я отдръпва от майка й. Ръцете на Дона бяха слаби, но момичето се бе прилепило към майка си, пищеше.

Едуард буквално отлепи пръстите й и когато тя се освободи от майка си, Бека се обърна и се прилепи към него, заравяйки лице в рамото му. Той ме погледна над главата на момичето и аз го отпратих. Не задаваше въпроси, просто тръгна към пътеката на края на паркинга. Галеше момичето леко, докато се придвижваше. Дона беше покрила лицето си с ръце, свила се напред, докато лицето й и ръцете не докосваха колената. Нейният плач бе почти ридание. По дяволите. Погледнах към Питър. Той я гледаше и погледът на лицето му беше на отвращение, срам. В момента знаех, че той е бил възрастният в повече случай, от момента, в който е застрелял убиецът на баща си. майка му си позволяваше истерия, но той не. Той беше този който се държеше твърдо по време на кризи. Дяволски нечестно, ако ме питате.

— Питър, може ли да ни извиниш за няколко минути?

Той поклати глава.

— Не.

Въздъхнах и повдигнах рамене.

— Добре, просто не се намесвай. — Коленичих пред Дона, докоснах тресящото й се рамо. — Дона, Дона! — нямаше отговор, промяна. Беше дълъг ден. Хванах шепа от късата й коса и дръпнах главата й нагоре. Болеше и това беше целта.

— Погледни ме, егоистична кучко.

Питър се премести напред, а аз посочих с пръст към него.

— Недей. — Той отстъпи, но не напусна. Лицето му беше ядосано, бдително и знаех, че ще се намеси въпреки всичко, ако стигна прекалено далеч. Но не ми трябваше да стигам прекалено далеч. Аз я шокирах. Очите й бяха широки, на сантиметри от моите, лицето й мокро от сълзите. Дъхат и все още излизаше на малки ридания, но тя ме гледаше и слушаше.

Оставих косата й бавно и тя остана вгледана в мен с ужасно изражение на лицето си, сякаш щях да направя нещо жестоко. И аз щях.

— Малкото ти момиче току що видя най-страшното нещо, което е виждала в живота си. Тя се успокояваше, започна да го преодолява, докато ти не започна с истерията. Ти си нейна майка. Ти си нейната сила, нейният пазител. Когато те видя как се разпадаш така, това я ужаси.

— Нямах предвид … не можех да си помогна …

— Не ми пука как се чувстваш или колко разтроена си. Ти си майка. Тя е детето. Ще се държиш, докато тя не е наоколо и не може да те види да се разпадаш, ясно ли е?

Тя премигна към мен.

— Не знам дали мога да го направя.

— Можеш да го направиш. Ще го направиш. — Погледнах но не видях Едуард да се приближава още, добре. — Ти си порасналата, Дона, господи дръж се като такава.

Можех да усетя Питър да ни гледа, можех почти да го усетя. Той щеше да запомни тази малка сцена и ще мисли за нея, можеш да го усетиш.

— Ти имаш ли деца? — попита тя и знаех какво идва.

— Не.

— Тогава какво право имаш да ми казваш как да отглеждам моите? — Тя беше ядосана сега, изправяйки се малко и махаше сълзите от лицето си с ядосано движение.

Седейки така беше по-висока, отколкото мен коленичила. Погледнах в ядосаните й очи и казах истината.

— Бях на осем когато майка ми умря и баща ми не можеше да се справи с това. Получихме телефонно обаждане от полицията, че е мъртва. Баща ми изпусна телефона и се зазяпа в стената, не плачеше просто чакаше. Той пое ръката ми и вървяхме няколко преки, до къщата на баба ми, ридаеше и ме водеше за ръка. По времето, когато стигнахме до къщата на баба се беше събрала тълпа съседи, всички питаха какво не е наред. Аз бях тази, която се обърна към съседите и каза: „майка ми е мъртва” Баща ми се беше свил със семейството си, а аз бях оставена сама, неутешена, казваща какво се е случило на съседите ни.

Дона ме гледаше и имаше нещо много близо до ужас в очите й.

— Съжалявам — каза тя, а гласът й беше изгубил гнева и станал по-мек.