Обсидианова пеперуда

Питър не срещна погледа на Едуард и момчето се присви съвсем за малко. Едуард го караше да се чувства некомфортно на повече от едно ниво. Не беше само това, че Едуард е с майка му. Беше повече от това. Питър беше малко изплашен от Едуард и се обзалагах, че той не е направил нищо, за да заслужи това. Обзалагах се, че Едуард се е опитал много силно да спечели Едуард, както беше спечелил Бека, но Питър не се беше хванал. Вероятно беше започнало просто с нормално негодуване срещу новото гадже на мама, но по начина, по който стоеше сега с погледа си, отбягвайки внимателно този на Едуард, ме остави да разбера, че беше повече сега. Питър беше по-нервен, отколкото трябваше да е около Тед, сякаш някак беше прогледнал към истинският Едуард под цялото това забавление и игри. Беше и добро за Питър и лошо. Ако някога предположеше истината и Едуард не иска да се разбере… Е, Едуард е много практичен.

По един проблем на време. Питър и аз се наведохме над менютата са и правихме пренебрежителни коментари за всяко ястие от менюто. По времето, по което сервитьорите се върнаха обратно, го бях видяла да се усмихне два пъти. Моят по-малък брат Джош никога не е бил мрачен, но аз винаги се оправях с него. Ако някога имам деца, не че планирах да имам, исках момчета. Просто ми е по комфортно с тях.

Хляба не беше хляб, а някакъв пухкав сладкиш която наричаха „сопапила”. Имаше пластмасови купички с мед на масата подходящи за тях. Дона замаза меда в малки ъгълчета и го изяде. Едуард намаза меда по целият край на своят хляб. Бека сложи толкова много мед на хляба си, че Дона трябваше да й го вземе. Питър взе хлебчето.

— Това е единствената добра част от менюто — каза той.

— Не обичам мед — отвърнах

— Аз също, но това не е толкова зле. — отне му една минута за да намаже меда на съвсем малко пространство и го отхапа на малка хапчица, тогава повтори процеса.

Взех си една и повторих примера му. Хляба беше добър, но меда беше много различен, по-силен с нещо леко, което ми напомняше градински чай.

— Този мед няма вкуса на никой мед като вкъщи.

— Мед от цветята, който правят градинския чай — каза Едуард. — По-силни цветя.

— Бих казала. 

— Никога не съм яла мед освен от детелини. Чудех се дали всички видове мед поемат част от цвеТедо което е било използвано. Изглеждаше възможно. Научаваш нещо ново всеки ден. Но Питър беше прав. Хляба беше добър, а меда не беше зле на малки, дори микроскопични хапчици.

Накрая поръчах пиле Енчиляда. Имам предвид, какво могат да сложат на пиле, че да не може да се яде. Не отговаряйте на това. Питър беше поръчал плато сирене енчиляда. И двамата изглежда залагахме на едно и също.

Беше моята втора сопапила когато всички останали, включително Питър бяха завършили втората, когато седях лошите типове да влизат в ресторанта. Как знаех че са лоши типове— Инстинкт— Не, практика.

Единият беше метър и осемдесет и с почти неприлично широки рамена. Ръцете му опъваха ръкавите на тениската му, сякаш дрехата не можеше да го побере. Косата му беше права и гъста, вързана назад в отпусната опашка. Мисля че опашката беше за ефект, защото останалата част от него беше толкова етническа, че той можеше да бъде на плакат за момче индианец. Скулите му бяха високи и стегнати под тъмната кожа, слаба съвременност имаше в черните му очи, силна челюст и тънки устни. Носеше сини джинси който бяха достатъчно стегнати, че можеш да кажеш, че не беше работил над долната част от тялото си толкова, колкото над горната. Има само едно място където човек ще тренира толкова много горната част на тялото си и игнорира долната: затвора. Не вдигаш тежести в затвора, за да балансираш ефекта. Вдигаш тежести, така че да можеш да изглеждаш напълно като лош задник и можеш да удряш с всичко което имаш, когато трябва. Погледнах за следващата следа и татуировката беше там. Черен (вид знак за точа, че е бил в затвора) на мускула в горната част на ръката му, точно преди ръкава на тениската.

Имаше други двама мъже с него, единият по-висок, другият по-нисък. по-високият беше с по-добра форма, но по-ниският имаше зле изглеждащ белег, който почти разполовяваше лицето му, давайки му по-зловещ вид. И тримата се нуждаеха само от знак, който да свети над тях и да казва „лоши новини”. Защо не бях изненадана, че тръгнаха към нас. Погледнах към Едуард и промърморих:

— Какво става?

Най-страната част бе, че Дона ги познаваше. Можех да кажа от лицето й, че ги познава и се страхуваше от тях. Може ли деня да стане по-странен?

13

Питър каза тихо:

— О, Боже мой.

Лицето му изразяваше страх. Той сложи намръщването си като маска, но бях достатъчно близо, че да видя, колко широки бяха очите му, как дъхът му се бе забързал. Погледнах Бека, тя се беше сгушила назад в седалката между Едуард и Дона. Тя поглеждаше над ръката на Едуард с широки очи. Всички знаеха какво става, освен мен.