Обсидианова пеперуда

— Едуард изискваше много да си тук, но нищо, което кажеш не ще ме накара да те харесвам. — Думите му се бяха освободили от акцента, сякаш си връщаше контрола над нрава си.

Кимнах.

— Ти от Хамбург ли си?

Той кимна и моментното учудване беше заменено от враждебност.

— Какво?

— От Хамбург ли си?

Изглежда се замисли за секунда, две, тогава кимна леко.

— Мисля, че разпознах акцента.

Враждебността се върна с пълна сила.

— Ти да не си експерт по акцентите? — успя да звучи саркастично.

— Не. Чичо ми Ото беше от Хамбург.

Той примигна отново и враждебността намаля малко.

— Ти не си германка. — Звучеше много сигурен.

— Семейството на баща ми е от Баден — Баден в покрайнините на Черната гора, но чичо Ото беше от Хамбург.

— Ти каза, че само чичо ти има акцент.

— По времето по което се появих, по-голямата част от семейството, с изключение на баба ми, са били в тази страна достатъчно дълго, че акцентът им да изчезне, но чичо Ото никога не загуби своя.

— Той е мъртъв сега. — Олаф го направи наполовина въпрос, наполовина изявление.

Кимнах.

— Как почина?

— Баба ми Блейк казваше, че леля Гертруд му е досадила до смърт.

Устните му потрепнаха.

— Жените са тирани, ако мъжът им позволи. — Гласът му беше съвсем малко по-лек сега.

— Това е истина и за мъжете и за жените. Ако единият партньор е слаб, другият се измества напред и поема управлението.

— Природата мрази празнотата — каза Бернардо.

Погледнахме го, не знам какво беше изражението на лицата ни, но Бернардо вдигна ръце и каза:

— Съжалявам, че се намесих.

Олаф и аз се върнахме към това да се гледаме един друг. Сега беше достатъчно близо, че можеше и да не успея да извадя Браунинга навреме. Но, ако се дръпна сега, цялото ми усилие до сега ще бъде за нищо. Той или ще се обиди или ще го види като слабост от моя страна. Нито едно от двете би помогнало. Така че стоях на място и се опитвах да не изглеждам толкова напрегната, колкото се чувствах, защото без значение колко спокойна се чувствах, стомахът ми беше на възел. Имах един шанс да накарам това да проработи. Ако го пропилея, тогава останалата част от тази визита ще е военен лагер, а ние се нуждаехме да решим престъплението, не да се бием помежду си.

— Или водиш или следваш — каза Олаф. — Ти кое си?

— Ще следвам, ако си заслужава да следваш този някой.

— И кой решава, Анита Блейк, кой заслужава да бъде следван?

Трябваше да се усмихна.

— Аз.

Устните му потрепнаха отново.

— А ако Едуард ме постави начело, ще ме следваш ли?

— Доверявам се на преценката на Едуард, така че — да. Но нека ти задам същият въпрос. Ще ме следваш ли, ако Едуард постави мен начело.

Той трепна.

— Не.

Кимнах.

— Страхотно, знаем къде сме тогава.

— И къде сме? — попита той.

— Аз се стремя към успеха, Олаф. Дойдох тук, за да разреша престъплението и ще го направя. Ако това означава, че ще трябва да приемам заповеди от теб, така да бъде. Ако Едуард сложи мен начело и не ти харесва, оправяй се с него.

— Точно като жена, прехвърляш отговорността на раменете на мъжете.

Преброих до десет и свих рамене.

— Говориш, сякаш мнението ти е от значение за мен, Олаф. Не ми пука какво мислиш за мен.

— Жените винаги се интересуват какво мъжа мисли за тях.

Тогава се засмях.

— Знаеш ли, започнах да се чувствам обидена, но ти просто си прекалено смешен. — Имах го в предвид.

Той се наведе към мен, опитваше се да използва височината си, за да ме сплаши, но аз съм била най-малкото дете винаги, откакто се помня.

— Няма да се оправям с Едуард. Ще се оправям с теб. Или нямаш топки, за да се изправиш срещу мен? — Той се засмя сурово. — О, забравих, ти нямаш топки. — Той се протегна към мен с бързо движение. Мисля че искаше да ме хване, но не изчаках да видя. Хвърлих се назад на пода и бях извадила Браунинга преди задникът ми да удари пода. Да извадя пистолета значеше, че нямам време да се подпра със ръце, така че да омекотя силата от удара. Ударих се силно и усетих шока да минава по протежението на гръбнака ми.

Той извади нож, дълъг колкото ръката му, от лакътя до китката, от някъде. Ножа слизаше надолу, а Браунингът не беше насочен напълно към гърдите му. Не беше ясно, кой ще пусне първата кръв, но беше почти гарантирано, че и двамата ще кървим. Всичко се забави до кристална яснота, сякаш имах цялото време на света да насоча пистолета, да отбягна ножа и във същото време всичко се случваше прекалено бързо. Прекалено бързо да бъде спряно или променено.

Гласът на Едуард проряза през стаята.

— Спрете! Първият, който пусне кръв, лично ще го застрелям.

Замръзнахме по средата на действието. Олаф примигна, сякаш му беше нужно време да се върне към нормалното. Може би, само може би, нямаше да се убием един друг тази нощ. Но пистолетът ми беше насочен към гърдите му, а неговата ръка все още беше вдигната с ножа. Въпреки че нож изглеждаше някак малка дума, може би, по-точно, е меч. От къде го беше извадил?

— Пусни ножа, Олаф — каза Едуард.