Обсидианова пеперуда

— Накарай я да пусне пистолета първо. — Срещнах тези кафяви очи и видях омразата в тях, точно както я бях видяла по-рано на лицето на лейтенант Маркс. И двамата ме мразеха затова, че съм нещо, което не мога да променя: единият за вроден даден от Бога талант, а другият, защото бях жена. Смешно колко една безсмислена омраза си прилича толкова с друга.

Държах пистолета много стабилно насочен към гърдите му. Оставих целия въздух от тялото ми да изчезне и чаках, чаках Олаф да реши какво щяхме да правим тази вечер. Или ще се съсредоточим над местопрестъплениията или щяхме да копаем гроб, може би два, ако той е достатъчно добър. Знаех за какво гласувам, но знаех и, че финалният глас не беше мой. Не е дори и на Олаф. На неговата омраза е.

— Ти остави ножа и Анита ще прибере пистолета — каза Едуард.

— Или тя ще ме застреля докато съм невъоръжен.

— Няма да го направи.

— Тя се страхува от мен сега — каза Олаф.

— Може би, — отвърна Едуард — но тя се страхува повече от мен.

Олаф ме погледна, проблясък от учудване проникна през омразата и гнева.

— Ще вкарам това острие в нея. Тя се страхува от мен.

— Кажи му, Анита.

Надявах се да знам какво Едуард иска да му кажа.

— Ще те застрелям два пъти в гърдите. Може да ме достигнеше преди да паднеш на земята. Ако си наистина добър, можеш дори да ми прережеш гърлото, но все пак ще си мъртъв. — Надявах се да реши скоро, защото беше неудобно да стоиш в позиция за стрелба докато седиш на задника си. Щях да си разтегна гърба, ако не мръднех скоро. Страхът изчезваше, оставяше само глухата празнота. Бях уморена, а нощта тепърва беше започнала. Щеше да минат часове преди да си легна. Бях уморена от Олаф. Имах чувството, че ако не го застрелям тази вечер, ще имам и друг шанс.

— От кого се страхуваш повече, Анита — Олаф или мен? — попита Едуард.

Задържах погледа си върху Олаф.

— Теб, Едуард.

— Кажи му защо.

Звучеше като учител, който казва на ученика си какво да отговаря, но от Едуард щях да го приема.

— Защото ти никога нямаше да ме оставиш да стигна до тук. Никога няма да оставиш емоциите ти да застрашат безопасността ти.

Олаф премигна.

— Ти не се страхуваш от мен? — направи го на въпрос и изглеждаше разочарован. Имаше нещо момчешко в разочарованието му.

— Не се страхувам от нищо, което мога да убия — казах.

— Едуард може да бъде убит — каза Олаф.

— Да, но може ли да бъде убит от някого в тази стая— Това е въпросът.

Едуард ме погледна, сега повече учуден, отколкото ядосан. Започна да снижава острието, бавно.

Едуард каза:

— Пусни го — с тих глас.

Олаф пусна острието на пода. Удари се със иззвъняване.

Застанах на колене повдигайки се край масата, сваляйки пистолета, докато се движех. Бях на крака в началото на масата близо до Бернардо. Погледнах го.

— Премести се при Едуард.

— Аз не съм направил нищо — каза той.

— Просто го направи, Бернардо. Нуждая се от малко пространство точно сега.

Той отвори устата си да спори, но Едуард го отряза.

— Направи го.

Бернардо го направи. Когато всички бяха в другия край на масата, прибрах пистолета. В ръцете си Едуард носеше картонена кутия. Беше препълнена с досиета. Той я сложи на масата.

— Дори нямаш пистолет — каза Олаф.

— Не се нуждая от такъв — каза Едуард.

Олаф премина покрай Едуард, към коридора зад него. Надявах се, че отива да опакова и си тръгва, но се съмнявах, че ще имаме този късмет. Не познавах Олаф и от час, но вече знаех, защо той не е ничий любим.

20

Убийствата винаги означават много хартия, но серийните убийства, могат да те завлекат в работа с хартия. Едуард, Бернардо и аз се опитвахме да изплуваме нагоре. Бяхме зарити в това, за около час, и Олаф не се беше върнал. Може би беше решил да опакова и да си тръгне. Въпреки че не бях чула врата или кола, но не бях сигурна колко добро е уплътнението на вратите в къщата. Едуард изглежда не се притесняваше от отсъствието на Олаф, така че и аз не внимавах много. Четох показанияте един след друг. Всеки следващ, за да видя дали няма нещо да изскочи. Едно нещо го направи. Имаше трески от обсидиан по разрезите на телата. Обсидианово острие може би. Въпреки че бяхме в грешната част на света за това или бяхме ли?

— Ацтеките стигнали ли са толкова далеч? — попитах.

Едуард не се отнесе сякаш това е странен въпрос.

— Да

— Значи не съм първият сочейки обсидиановата улика с ацтекската магия?

— Не.

— Благодаря че ми каза, че търсим някакъв вид ацтекско чудовище.

— Местните ченгета говореха с водещия експерт в областта. Професор Далас не можеше да се сети за никакво божество или фолклор, на което да отговарят убийствата и насилието от този вид.

— Звучиш, сякаш цитираш. Има ли рапорт някъде тук?

Той погледна планината от документи.

— Някъде.

— Има ли ацтекско божество, чийто жреци понякога са му предлагали в жертвоприношение кожа или това са маите?

Той сви рамене.

— Добрият професор не можеш да направи връзка. Това е причината поради която не ти казах. Полицията гледа в тази посока от седмици. Нищо. Доведох те за да измислиш нови идеи, не да следваш старите.