Обсидианова пеперуда

Мъж се появи на далечната врата. Той трябваше да се наведе, за да не си удари главата в горната част на рамката на вратата. Той беше по-висок от Долф, който беше 2 метра, което означаваше, че е най-високият мъж, който някога съм срещала. Единствените косми по главата му бяха гъсти черни вежди и сянка от брада по брадата и бузите му. Носеше широко долнище от мъжка пижама. Беше черно и изглеждаше като сатен. Беше по чехли, от този вид, които нямат токове и винаги изглеждат опасни. Олаф, кой друг можеше да е, се движеше по чехли сякаш бяха част от собствената му кожа. Веднъж щом мина през вратата, се движеше като добре смазана машина, мускулите работеха под бледата му кожа. Той беше изцяло твърд, сухожилия и мускули. Вървеше около масата към нас, а аз се преместих преди да помисля, оставяйки масата между нас.

Той спря да се движи. Аз също спрях. Гледахме се един друг през масата. Бернардо беше накрая на масата, най-близо до вратата, гледаше ни. Изглеждаше притеснен. Вероятно се чудеше дали трябва да дойде да ме спасява, ако се нуждаех от това. Или може би престо не му харесваше напрежението във въздуха. Знам, че на мен не ми харесваше.

Ако не се бях отдръпнала, когато той влезе щеше ли напрежението да е по-ниско— Може би. Но отдавна се научих да се доверявам на предчувствията си, а предчувствието ми казваше да стоя далеч от обхвата му. Но се опитах да съм мила.

— Ти трябва да си Олаф. Не хванах последно име. Аз съм Анита Блейк.

Очите му бяха кафяви и надълбоко в костните си гнезда, сякаш дори през деня очите му биха били в сянка. Той просто ме погледна. Сякаш не съм проговорила. Опитах отново. Поне съм упорита.

— Здравей, земята вика Олаф. — гледах лицето му, а той дори не мигаше, не призна думите ми по някакъв начин. Ако не ме гледаше щях да кажа, че ме игнорира.

Погледнах към Бернардо, но оставих погледа си на големия мъж от другата страна на масата.

— Какво има Бернардо— Той говори, нали?

Бернардо кимна.

— Той говори.

Върнах цялото си внимание на Олаф.

— Просто няма да говориш с мен, това ли е?

Той просто ме гледаше.

— Мислиш, че това, че няма да чуя сладкия звук на гласа ти е някакъв вид наказание— Повечето мъже са такива бъбривци. Тишината е приятна промяна.

— Благодаря че си толкова деликатен, Олаф, бей-би. — направих последната дума на две отделни срички.

— Не съм твоето бейби. — гласът му беше дълбок, съвпадаше си с широките гърди.

— То говори. Бъди спокойно сърце мое.

Олаф се намръщи.

— Не съм съгласен да се намесваш в този лов. Не се нуждаем от помощта на жена, никоя жена.

— Е, Олаф, скъпи, нуждаеш се от нечия помощ, защото вие тримата не сте намерили никакво решение за тези престъпления.

Цвят се изкачи по врата и лицето му.

— Не ми викай така.

— Как— Скъпи?

Той кимна.

— Предпочиташ любими, зайченце, сладкишче?

Цвета от розов стана червен и ставаше по-тъмен.

— Не използвай гальовни думи за мен. Аз не съм ничий любим.

Щях да направя друга саркастична забележка, но това ме спря и се сетих за нещо по-добро.

— Колко тъжно.

— За какво говориш?

— Колко тъжно, че не си ничий любим.

Цветът, който изчезваше от лицето му, стана още по-тъмен, почти сякаш се изчервяваше.

— Да не ме съжаляваш? — гласът му се повиши леко, не викане, но като ръмженето на куче точно преди да захапе. И колкото по емоционален ставаше, толкова по забележим стана акцентът му.

— Всеки трябва да е нечий любим — казах, но гласът ми беше мек. Не бях ядосана. Дразнех го, а не трябваше. извинението ми е, че цялото това говорене за изнасилване ме беше изплашило от него, а аз не харесвах това. Така че направих нещо, което всъщност беше много мъжко. Дърпах каишката на звяра, за да се почувствам по-смела. Глупаво. В момента, в който разбрах, че го правя, се опитах да спра.

— Аз не съм ничий глупак, а това означава, че не съм ничий любим. — Каза той внимателно, всяка дума изговорена с акцент достатъчно плътен, че да ходиш върху него. Той започна да се движи бавно около масата, мускулите стегнати като някоя голяма хищна котка. Дръпнах леко якето си от лявата страна, показвах пистолета. Той спря да се движи напред, но изражението на лицето му беше бясно.

— Нека започнем отначало, Олаф — казах. — Едуард и Бернардо ми казаха какъв голям страшен тип си и това ме изнерви, което ме направи защитнически настроена. Когато съм защитнически настроена обикновено съм трън в задника. Съжалявам за това. Нека да си представим, че не съм се правила на умен задник и ти не си толкова голям и страшен, и да започнем от начало.

Той застина неподвижен. Това бе единствената дума, която имах за това. Трептящото напрежение в мускулите му изчезна като вода изливаща се надолу по склон. Но не беше изчезнала, просто е отишла някъде. Имах бегъл поглед в Олаф. Той действаше в голяма тъмна яма от гняв. Това че беше, най-вече, насочена към жени, беше случайно. Гневът се нуждае от цел или той ще се превърне в един от онези хора, които влизат с колите си през остъклените стени на ресторантите и започват да стрелят по непознати.