Огнен лед

— Миналото си е минало. Бъдещето е, за което трябва да се погрижим и двамата. — Петров опипва белега си и казва с официален тон: — Вие ми дадохте много полезен урок, мистър Остин.

— И той е?

— Опознай противника си.

Водят го назад през тъмния коридор към скърцащата кабина на асансьора. Минута по-късно е вече в таксито. Шофьорът избира друг маршрут и не след дълго Остин се оказва точно на мястото, откъдето го взеха.

— Вън — казва шофьорът.

Остин се подчинява с готовност. Отскача назад, за да не го събори изфучалата машина. Гледа как стоповете й изчезват зад първия завой и тръгва към трапа на „Арго“. Обажда се в хотела на Каела. След като никой не отговаря от стаята, проверява за оставено на рецепцията съобщение.

— Да, сър, има такова — оставено е от госпожица Дорн — казва администраторът.

— Прочетете ми го, моля.

— Да, сър. Пише следното: „Чаках цял час. Сигурно е изникнало нещо по-важно. Отивам да вечерям с момчетата. Каела“.

Остин се мръщи. В съобщението няма и дума за пренасрочване на срещата. Ще трябва да оправи нещата на сутринта. Междувременно излиза на палубата и започва да я кръстосва надлъж и шир, като обмисля всяка дума от разговора с Иван. Постепенно устните му се свиват решително. Да пукне, ако остане бездеен, докато над страната му виси заплаха. Най-лесният начин да накараш Кърт да направи нещо е да му го забраниш. Прибира се в каютата и набира един номер.

На осем хиляди километра от тук, Хосе „Джо“ Завала вдига жужащата машинка от стойката й в своя корвет кабрио 1961 и отговаря с весело „здрасти“. Завала тъкмо си мисли, колко прекрасен е светът: той е млад, здрав и с работа, която му оставя колкото щеш свободно време. До него е седнала знойна блондинка — статистичка в Министерството на търговията. На път са към едно уютно ресторантче във Вирджиния, където ги очаква романтична вечеря на свещи. Топлият въздух приятно разрошва гъстата му черна коса. След вечеря ще посетят жилището му в бившата сграда на общинската библиотека за по чашка, а след това… кой знае? Има всякакви възможности. Може тази вечер да се окаже начало на продължителна връзка. „Продължителна“ има собствено значение в особения свят на Завала.

Чул гласа на своя приятел и колега, Джо се радва искрено. Лицето му се озарява от усмивка.

— Здравей Кърт, стари приятелю. Как караш отпуската?

— Свърши. Както и твоята впрочем, длъжен съм да ти кажа.

Усмивката на Завала посърва и израз на болка помрачава красивото му лице, докато Остин излага плановете си за най-непосредственото бъдеще. Той оставя телефона с дълбока въздишка, поглежда в преданите, красиви очи на своята спътничка и съобщава:

— Опасявам се, че имам лоши новини: баба ми е починала току-що.

Докато Завала се мъчи да компенсира разочарованието на дамата си с дълъг списък умопомрачителни обещания, Пол Траут е сгънал като богомолка двуметровата си фигура над един микроскоп в Океанографския институт на Масачузетс, зает с вдъхновяващата задача да изследва кални проби от най-дълбокото дъно на Атлантическия океан. Макар това занимание да дава обилни възможности човек да се изпоцапа, лабораторната манта на Пол е безупречно бяла. Вързал е една от безбройните си ярки папийонки, а светлокестенявата му коса е сресана с път точно по средата и след това назад над ушите.

Траут пораства в Уудс хол, където баща му се занимава с риболов и при всяка възможност, се завръща при корените си. Поддържа близки приятелски връзки с мнозина учени от този световно признат институт и често им предоставя знанията и опита си на дълбокодънен геолог.

Съсредоточеното внимание на Траут е отвлечено от глас, който вика името му. Без да вдига глава от микроскопа, той поглежда нагоре и забелязва една от техническите помощнички.

— Току-що ви потърсиха по телефона, доктор Траут — казва тя и му подава слушалка. Мисълта му е все още на морското дъно и когато чува гласа на Остин, приема, че му се обажда от централата на НАМПД.

— Върна ли се вече, Кърт?

— Всъщност, още съм в Истанбул, където ще пристигнеш и ти до двадесет часа. Имам една задача за теб тук, в Черно море.

Лешниковите очи на Пол примигват. Истанбул. Черно море? Реакцията му е тъкмо обратната на тази при Завала:

— Винаги съм искал да поработя по онези места. Колегите ми ще позеленеят от завист.

— Кога тръгваш?

— Затънал съм до уши в кал, но мога да замина веднага за Вашингтон.

Линията заглъхва в другия си край, докато Остин си представя Пол потънал в кал. Той е свикнал с характерната за всеки истински янки ексцентричност на Траут и се отказва да научи подробностите. Добавя само:

— Кажи на Гемей.

— Наслука, капитане — отвръща Траут, с прочутото рибарско пожелание. — До утре.