Огнен лед

На снимката са запечатани седем души. От чертите им личи, че двамата възрастни и петте деца са едно семейство. От лявата страна е застанал прав брадат мъж, в парадна военна униформа с богата украса. Върху гърдите му личат медали.

Слабичко и бледо момче с моряшко костюмче е застанало отпред. До него са наредени три момичета в юношеска възраст и едно по-малко. Всичките са скупчени около седнала жена на средна възраст. Чертите на децата съвместяват широкото чело на бащата и овала на майчиното лице. На преден план се вижда ниска колона, чийто капител е увенчан с великолепна корона.

Тя е масивна и очевидно не е предназначена за продължително носене. Инкрустирана е щедро с рубини, диаманти и смарагди. Всички те блестят като малки пламъчета дори и от черно-бялата фотография. Двуглав орел е впил нокти в земното кълбо.

— Тази дрънкулка не ще да е съвсем евтина — отбелязва Завала, като се навежда, за да разгледа по-добре снимката. — Всички имат толкова нещастен вид.

— Сигурно предчувстват какво ги чака — обажда се Остин. Прокарва пръсти по златната буква и добавя: — „Р“ ще рече „Романови“. — Оглежда помещението. — Това е светилище, в памет на Николай II и неговото семейство. Момченцето е престолонаследник и би следвало да стане цар, ако не бе застреляно заедно с останалите членове на семейството.

Остин сяда на стола с висока облегалка и когато се отпуска назад, в пространството се разнасят дълбоки гласове на мъжки хор. Религиозният химн изпълва помещението и отеква от стените. Остин скача от стола като изхвърлен от пружина и песента мигом секва.

Завала съзира изненаданата физиономия на Кърт и се засмива:

— Малко друса, нали?

— Хитро — отбелязва Кърт и натиска облегалката с ръка. — Песента се чува отново и спира, щом отпуска ръка. — Механичен прекъсвач, който дава съвършено друг смисъл на израза „музикален стол“. Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря. Моят музикален вкус дърпа повече към салсата36.

— Ще трябва да помисля за колекцията си от съвременен джаз. — Остин поглежда вратата. — Нямаме повече работа тук. Дори и най-тъпият плъх не би се оставил да го загащят на такова място.

Излизат от печалното светилище на царското семейство и се връщат при стълбата. Изкачват още един етаж, за да се окажат в друго казармено помещение, което не се отличава от първото, освен с това, че е невероятно разхвърляно, а във въздуха се носи смрад на некъпани тела и развалена храна.

— Пфу! — възмущава се Завала.

Остин бърчи нос.

— Нещата трябва да се разглеждат откъм положителната им страна — тук не ни трябва куче, за да проследим миризмата.

Тръгват по широк коридор, който се издига нагоре също като рампа в подземен гараж. Не след дълго вонята от спалното помещение е отвята от свеж полъх. Естествената светлина, която блика иззад недалечен завой, кара да избледнеят жълтите кръгове, хвърляни от лампите на тавана.

Коридорът свършва с широко отворена стоманена врата. Къс мост води към нещо като склад или гараж. Бетонният под е осеян с маслени петна и изпражнения на дребни животни. От купчина боклук Остин измъква пожълтял брой на „Правда“. Рунтавите вежди на Леонид Брежнев личат на първата страница.

Остин захвърля вестника и приближава един прозорец. В желязната рамка не е останало и парче стъкло, което да пречи на погледа. Виждат се няколко стоманени конструкции. Складът е част от цял комплекс изоставени сгради. Остин ги е виждал вече от въздуха. Те са покрити изцяло с ръжда, а покривните греди са се огънали под тежестта на годините. Бетонните стени са обрасли в зеленина.

Завала изсвирва остро. Той гледа през насрещен прозорец. Като се провира през боклуците, Остин отива при него и надниква навън. Постройката е разположена върху ниско възвишение над огромно, обрасло с бурени поле, чиято форма е груб правоъгълник, леко вдълбан като огромна сапунерка. В единия край стърчи ръждива футболна врата. Явно игрище, използвано някога за разтуха на пристигащите подводни екипажи.

Сега трите страни на полето са пълни с конници. Четвъртата, открита към постройките, е оставена празна. Остин разпознава сивите рубашки и черни панталони на казаците, които го свалиха. Сега броят им е поне три пъти по-голям и погледите на всички са насочени към центъра на игрището.

— Защо не ми каза, че ще посетим клуб по поло? — сърди се Завала, със зле имитиран английски акцент.

— Исках да те изненадам — отвръща Остин, загледан в скупчената насред полето групичка. — Дошли сме навреме за последната чука37. Ела с мен и ще те запозная с приятелчетата, които срещнах при първото си идване тук.