Огнен лед

— Ще ти се обадя следобед, става ли?

— Добре. Преди обяд, така или иначе, съм при адмирала.

Йегър не пита спешно ли е — при Остин е винаги спешно.

При първа среща, хората обикновено не могат да съвместят хипарския вид на Йегър, с неизменните му джинси и тениска, с репутацията му на компютърен гений. Стига обаче да го погледат само няколко минути, докато работи, за да разберат, защо адмирал Сендекър го е направил шеф на цялата информационна система на НАМПД. От работното си място, той има достъп до цял океан данни, свързани с морето, неговите недра, неговата история, методите за проучването им и резултатите от тези проучвания.

Изравянето на необходимата информация, сред толкова много други, изисква опитна ръка. Йегър знае много добре, че ако поиска от Макс всичко за споменатото съединение, тя ще го залее с дигитален потоп. Трябва му някой, който да стесни бреговете на информационната река. Моментално се сеща за Ханк Рийд.

Той е в лабораторията си, където го открива Йегър.

— Здрасти, Ханк. Бих желал да се възползвам от знанията ти. Дали не би могъл да напуснеш за малко бунзеновите си горелки60?

— Да не би случайно щатният компютърен гений на НАМПД да се нуждае от помощта на обикновено човешко същество? Да не би на всичко знаещата ти машинария да й е изгорял бушон?

— Нищо подобно. Макс наистина знае всичко, затова ми е нужен някой, който знае по-малко, за да отсее нужното. Виж какво, ще поръчам обяд за двама ни!

— Ласкателство и храна. Неустоима комбинация! Идвам веднага!

Рийд влиза в информационния център с широка усмивка. Независимо от дребните си закачки, те са отлични приятели, свързани от своята ексцентричност. С посивяващата си конска опашка и бабешки очила в телени рамки, Йегър изглежда като персонаж от филма „Коса“. Доктор Хенри Рийд има кръгло лице на херувим и висок перчем сламено руса коса, който увеличава малко ръста му от метър и половина и има вид на растителност, която се сресва с вила. Дебелите стъкла в кръгли рамки, кацнали на нослето, му придават вид на кукумявка. Той сяда на предложения му стол и скръства пухкави ръчици.

— Дръпни вълшебните си струни, Фроги!

Йегър поглежда над бабешките очила.

— Какво?

— Това е от радио театър, който обичах да слушам като дете. Фроги е гном. Впрочем, няма значение — ти надали си чувал дори за радиото!

Йегър се хили.

— Разбира се, че съм. Баба ми е разправяла. Нещо като телевизия, само че без картини. — Обляга се, с ръце зад тила и добавя: — Макс, кажи здрасти на моя приятел, доктор Рийд!

От пръснатите в цялата зала говорители, промърква женски глас:

— Здравейте, доктор Рийд. Много се радвам да ви видя отново…

Когато вратите на асансьора просъскват зад гърба му, Рой Дженкинс си казва, че е странно, че само той излиза от кабината. Поглежда цифрата на стената и псува тихичко. Превърнал се е в завеяния професор, чийто образ е ненавиждал цял живот. Момичето каза девети етаж. Зает с мислите си, той е натиснал копчето за десетия.

Вместо обичайната канцеларска архитектура от коридори и врати на кабинети, целият етаж представлява обширна, оградена със стъкло зала. Би трябвало да се върне в асансьора, но научното любопитство взема връх. Минава покрай редици лъскави компютри, оглежда се на всички страни, слуша техния шепот. Сякаш е кацнал на непозната планета, заселена само с машини.

С известно облекчение забелязва двамата мъже, седнали пред мигащата конзола, в средата на залата. Те се взират в огромен екран, който сякаш е окачен на невидими въжета. От него гледа жена, с кестенява коса и кафяви очи. Долният ръб на монитора едва прикрива щедрата й гръд.

Жената говори и което е още по-необикновено — мъжът с конска опашка й отговаря. Решил, че се е набутал в прекалено лична територия, Дженкинс бърза да се оттегли, но в този миг го забелязва вторият мъж, който явно има нужда от сенокосачка. Той възкликва:

— Ето ги най-накрая нашите сандвичи!

— Моля?

Рийд забелязва, че новодошлият носи чанта, а не загънат в хартия пакет, изучава обветреното и загоряло лице и накрая се спира на работната риза и рибарска шапка.

— Май не сте от столовата! — констатира той с тъга.

— Казвам се Лирой Дженкинс. Съжалявам, че ви обезпокоих. Слязох на погрешен етаж. — Той се оглежда. — Какво е това място?

— Компютърният център на НАМПД — отвръща мъжът с опашката. Той има момчешко, гладко избръснато лице, тънък нос и сиви очи. — Макс е в състояние да отговори на почти всеки въпрос, който решите да й зададете.

— Макс ли?

Йегър сочи екрана.

— Аз съм Хирам Йегър. Този е Ханк Рийд. Тази красива дама отсреща представлява холограмна илюзия. Гласът й е женски вариант на моя собствен. Отначало използвах и собствения си образ, но ми писна да се гледам непрекъснато пред себе си. Затова сътворих тази мечта — моята съпруга.

Макс се усмихва.

— Благодаря за комплимента, Хирам!

— Няма защо. Макс е умна и хубава. Питайте я, каквото ви хрумне! Макс, това е мистър Дженкинс.

Образът се усмихва и казва:

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Дженкинс.

Подивях в този Мейн, мисли си Рой.