Огнен лед

Засмян като дете в магазин за играчки, той тръгва през огромната площ, като заобикаля групите туристи, водени от облечени в безупречни униформи екскурзоводи. Привлекателна млада жена, една от няколкото зад информационния плот, му се усмихва дружески.

— Мога ли да ви помогна?

Дженкинс онемява. По време на полета от Портланд, той си повтаряше какво ще каже, когато влезе в НАМПД, а сега езикът му стои като залепнал за небцето. Изцяло е завладян от някакво почти религиозно чувство, предизвикано от обстоятелството, че се намира в централата на най-голямата океанографска организация в света. Сам специалист в тази област, той отдавна обмисляше посещение в Светая светих на морските науки, но задълженията му на преподавател, а след това болестта на съпругата му, не му позволяваха да реализира своята отколешна мечта. А сега е настъпило време, когато не му се ще да напуска щата Мейн, защото, както сам се шегува, хрилете му ще зараснат, ако се отдалечи твърде много от водата.

Въздухът сякаш пращи от електрически заряди. Всеки натурист около него стиска под мишница лаптоп. В ничия ръка не вижда дори подобие на ожулената кафява чанта, която носи той. Дженкинс си дава притеснено сметка за омачканите панталони, износените обуща на „Хъш пъпис“59 и избелялата работна риза, цяла просмукана от пот. Сваля рибарската шапка и бърше потта от челото си с червена кърпа, като мигом съжалява за стореното, защото този жест го кара да прилича още повече на селяндур. Тъпче кърпата обратно в джоба.

— Искате ли да се срещнете с точно определен човек?

— Да, но не знам с кого. — Дженкис се усмихва притеснено. — Съжалявам за глупавото положение!

Младата жена не за пръв път се направя пред подобни посетители.

— Не сте първият в това положение. Това място е малко потискащо. Да видим какво можем да направим! Бихте ли ми казал името си?

— Разбира се. Рой Дженкинс. Доктор Лирой Дженкинс, искам да кажа. Преподавах океанография в Мейнския университет, преди да се пенсионирам, преди няколко години.

— Ето че кръгът се стеснява. Искате ли да се срещнете с някого от океанографския отдел, доктор Дженкинс?

Чул титлата си, той се окуражава.

— Не знам, да ви кажа право. Имам няколко много специални въпроса.

— Защо не тръгнете от океанографския, пък нататък ще стане ясно?

Жената вдига слушалката, натиска някакъв бутон и казва няколко думи.

— Надясно, доктор Дженкинс. На деветия етаж ви очаква наша сътрудничка. — Тя го дарява с нова ослепителна усмивка и насочва поглед към следващия посетител.

Дженкинс отива при вратите на асансьорите, подредени в единия край на фоайето. Като се пита дали наистина е бил целия този път, само за да се прави на глупак, пред някой магистър с жълто около устата, който на всичко отгоре го гледа снизходително, той влиза в кабината и натиска бутона с номер девет. Вече е късно за връщане, казва си той, когато кабината се понася нагоре.

На десетия етаж, Хирам Йегър седи срещу подковообразен панел и се взира в огромен монитор, който има вид на донесен от космоса. На него се вижда образът на мъж, с изпито лице и рунтави вежди, който се е надвесил над шахматна дъска. Мъжът премества бял топ през две полета. Той гледа известно време дъската и казва:

— Офицер на Е5. Шах и мат!

Мъжът от екрана кимва и поваля царя си с пръст. После проговаря с тежък акцент:

— Благодаря за играта, Хирам! Трябва пак да се срещнем. — Екранът опустява. На него остава зеленикаво сияние.

Седналият до Йегър мъж на средна възраст казва:

— Доста впечатляващо! Виктор Карпов не може да се нарече аматьор.

— Аз послъгах малко, Ханк. Когато програмирах всички срещи на Карпов в базата данни на Макс, аз въведох и цяла серия ответни ходове, базирани на стратегията на Боби Фишер. Така че, Фишер не ми позволява да правя глупави ходове!

— Всичко това ми звучи като черна магия — отвръща Ханк Рийд. — И като говорим за свръхестественото, питам се, къде ли ни изчезнаха сандвичите? — Той се облизва. — Мисля, че бих работил в НАМПД дори и без заплата, стига да имам достъп до столовата.

Йегър кимва утвърдително.

— Да се връщаме на работа! Ако момчето не пристигне до пет минути, ще се обадя пак!

— Добре. Каза ли Остин, за какво му е всичко това?

Йегър се усмихва под мустак.

— Кърт е типичен покерджия — никога не сваля картите, преди да е сигурен в ръката си.

Същата сутрин Остин се е обадил на Йегър с веселото „Здрасти!“. След това е отишъл право на въпроса:

— Имам нужда Макс да ми помогне. В какво настроение е днес?

— Макс е винаги в добро настроение, Кърт. Докато й давам електронни коктейли, прави каквото поискам. — Понижил неизвестно защо глас, той добави: — Убедена е, че ми трябва умът, а не тялото й.

— Не знаех, че Макс има и тяло.

— Тя разполага с цял набор тела: Ма Уест, Бети Гребъл, Мерилин Монро, Дженифър Лопес. Каквото й програмирам.

— Дай й тогава, каквито си поиска коктейли и я помоли да изрови всичко за метановия хидрат.

Мисълта за това съединение не напуска съзнанието на Остин, откакто Траут му каза за усилията, полагани от „Атаман индъстриз“ да го извлича от морското дъно.