Огнен лед

Завала гледа, как раздрънканата камионетка на лорда подскача по чакълестата алея. Изненадан е, че Додсън поверява ръкописа в ръцете на един непознат. После си дава сметка, че Джена не е противник за пренебрегване, в случай че опита да се изтегли към колата си, с пакет в ръце. Той отвързва широката черна панделка, която придържа пожълтелите, разчертани листове. Красивите букви са грациозно изписани от човек, който се е занимавал с калиграфия, но самите редове са силно наклонени, сякаш писани под натиска на ограничено време. Приложен е и английски превод.

Първата страница съдържа кратък пасаж:

„Това е дневникът на майор Пьотр Якилев, капитан на царската казашка гвардия. Кълна се пред Бога с офицерска клетва, че всичко изложено тук е истина.“

Завала обръща страницата.

„Одеса, 1918. Седнал в скромната си стая, аз пиша със сковани от студа пръсти и мисля за събитията от последните седмици. Болшевишкото предателство, свирепият студ и гладът умориха по-голямата част от моята сотня, поделение верни казаци, което броеше в началото точно сто души. Оцеляха само шепа смелчаци, но историята на тази достойна дружина ще бъде написана с кръв, защото това е историята на спасилите майка Русия и пламъка на Петър Велики. Нашите страдания са нищо, в сравнение с тези на благородната господарка и нейните четири дъщери, които, по волята Божия, бяха поверени на нашите грижи. Боже царя ни пази! След няколко часа ще напуснем тази страна, за да отплаваме към Константинопол. Това е краят на една история и началото на нова…“

Завала потъва в четене. Капитанът има склонност към реторично красноречие, но разказва завладяваща история, която отвежда читателя от слънчевата зеленина на английската провинция към ледените селения на руската зима. Вихри се носят над безлюдната степ, смърт стаена чака в горите, предателство крие и най-скромната хижа. Завала почти тръпне от студ, докато чете за трудностите и страданията, изпречили се по пътя на храбрата дружина към брега на морето. Върху ръкописа пада сянка и Завала вижда лорд Додсън, застанал до него, с хитра усмивка.

— Увлекателно, нали?

Гостът разтърква очи и поглежда часовника си. Минали са цели два часа!

— Невероятно е! Какво означава всичко това?

Англичанинът дрънва звънчето и казва:

— Че е време за чай.

Икономката изнася димящ чайник и поднос със сандвичи и бухти. Додсън налива чашите и се обляга назад.

— Моят дядо е бил заместник-министър във външното министерство на крал Джордж през 1917 година. На младини, двамата с краля пиянствали и хойкали по жени заедно. Познавал е всички короновани глави на Европа, включително цар Николай, който бил братовчед на нашия Едуард. Николай бил нисък и слаб, въпреки гигантския ръст на предците си, а тези ограничения не свършвали с физиката му. Баща ми казваше, че Ники не бил лош човек, но малко нещо глупав.

— Тази характеристика може с успех да се приложи към половината действащи политици в наши дни.

— Няма да споря по този въпрос. Николай бил по-некадърен от повечето хора, напълно непригоден за ролята си, с оглед на неговия темперамент и интелектуално равнище. И въпреки това, разполагал с неограничена власт над сто и тридесет милиона души. Нему принадлежали приходите от два и половина милиона квадратни километра царска земя, както и от златните мини. Казано иначе, той бил най-богатият човек на земята. Притежавал осем великолепни дворци, а състоянието му се оценявало на осем до десет милиарда долара. Освен това, бил и глава на църквата, а в очите на простолюдието, стоял на една крачка от господа.

— Такава отговорност би сломила всекиго.

— Така е. Не бил в състояние да управлява и конюшня, ненавиждал положението си на цар, освен в случаите когато имал възможност да си играе на военен и би предпочел да прекарва дните си в английската провинция, но не му било писано.

— Идва революцията.