Огнен лед

Остин отваря съседната врата. Когато Завала потъва в четене на материалите от Пърлмътър, Остин отново звъни на главния администратор, с молба да резервира полет на Джо за Лондон. Чиновникът отвръща, че е изпратил на Пърлмътър исканата рецепта, а по втория въпрос ще стори каквото му е по силите. Остин знае много добре, че нещата в Истанбул се задвижват по два начина: официалния и втория, при който се използва системата близки и познати, както и принципа „аз на тебе — ти на мене“. Мъжът е явно добре поставен в обществото, защо осигурява последния свободен билет за полет след два часа.

Завала свършва с четенето. След кратко обсъждане с Остин, вдига слушалката и звъни на Додсън. Представя се като сътрудник на НАМПД и го уведомява, че лети за Лондон, където иска да се срещнат, за да поговорят за приноса на благородното семейство в морската история на Великобритания и службата му на Короната. Лицемерието на тази плитка лъжа не би заблудило и възпитател в детска градина, но дори и да забелязва наивната наглост, лордът с нищо не го показва. Заявява, че ще бъде на разположение по всяко време на деня и обяснява, как се стига до дома му.

Машината на „Бритиш еъруейз“ захожда за кацане, а Завала гледа през илюминатора към Лондон, с копнеж в чувствените очи. Пита се дали кестенявата журналистка, с която е излизал навремето, все още живее в Челси и си представя, колко приятно би било отново да заседнат двамата в любимия си индийски ресторант на „Оксфордстрийт“. С херкулесово усилие отпъжда тези разсейващи мисли. Измъкването на стара семейна тайна от лапите на обигран английски аристократ е само по себе си достатъчно сложна задача, та да я затруднява допълнително с отвличащи вниманието фантазии.

Завала прелита през митницата, взема ключовете на наетата кола и поема към Котсуолдс, на няколко часа път от британската столица. Искрено се надява да не прилошее на някого от счетоводителите в централата, когато пристигне сметката за наетия ягуар кабрио. Съгласно твърдото убеждение на Завала, тази кола е неравностойна компенсация за вредите, нанасяни от НАМПД в любовния му живот. Ако я кара все така, мисли си мрачно той, спокойно може да завърши в манастир.

Излиза от магистралата, за да поеме по криволичещи селски пътчета, някои от които са колкото да мине по тях крава, като през цялото време полага усилия да се държи в лявата половина. Околните пейзажи са живописни като изрязани от календар. Хълмове и пасища блестят в почти неестествена зеленина.

Здраво построени къщи от меден на цвят камък са скупчени в малобройни селца, които нарушават девствения характер на околността.

Лорд Додсън живее в една махала, която силно напомня онези британски мистерии, в които цяло село се пита, кой уби викария? Къщата на лорда стои в гордо усамотение, в края на алея, малко по-широка от колата. Завала следва заградената с жив плет, чакълеста лента, която го отвежда до паркиран пред входа очукан пикап морис минор. Двуетажната постройка е изградена от топъл кафяв камък, а покривът е почти черен. Цялото нещо няма нищо общо със замъка, който би трябвало да обитава, според Завала, един достоен английски лорд. Къщата и дворът са оградени от каменна ограда. Някакъв мъж, облечен в кърпени гащи и избеляла риза, е потънал до шия в цветята.

Решил, че е попаднал на градинаря, Завала излиза от ягуара и казва:

— Извинете ме, моля, търся Сър Найджъл Додсън.

Бузите на мъжа са покрити с къса бяла четина. Той сваля едната мърлява памучна ръкавица и протяга ръка за яко ръкостискане.

— Аз съм Додсън — казва той, за пълно смайване на госта. — Вие ще да сте американският джентълмен, който позвъни вчера.

Завала се надява домакинът да не е забелязал смущението му. Чул вчера изискания акцент, той очаква да срещне британец, с квадратна брадичка, в карирано късо сако и голф, чийто гъст мустак краси къса горна устна. Всъщност, Додсън е дребен, слабичък и плешив. Вероятно е към седемдесетте, но има вид на две десетилетия по-млад.

— Това орхидеи ли са? — пита гостът. Къщата на семейството му в Санта Фе е цяла потънала в цвят.

— Да. Това се жабешки орхидеи. — Додсън вдига вежди, в израз на това, че и неговите представи за американците са поразклатени. — Изненадан съм, че ги познавате. Те нямат нищо общо с тлъстите, месести цветове, които всеки си представя, когато чуе думата орхидея.

— Моят баща беше луд за цветя. Някои от тези тук ми се сториха познати.