Огнен лед

— Сега поне знаем, защо не отговарят — промълвя Кърт.

Завала мърмори тихичко на испански:

— Все едно се е водила гангстерска война.

— Да хвърлим едно око в жилищния отсек!

Спускат се две нива надолу, в гробовната тишина на кораба, минават през каютите на екипажа и учените, откриват още следи от диво насилие, но нито един оцелял, докато не застават пред врата с надпис: СКЛАДОВЕ.

Остин я отваря, пъха ръка в процепа и пали лампите. Голям брой кашони са подредени на дървени палети, с по малко оставено за минаване пространство между тях, а в ъгъла се вижда сервизен асансьор за издигане на продукти към камбуза.

Остин долавя приглушен звук и показалецът му се втвърдява на спусъка. Дава знак на Завала да наблюдава едната половина на помещението, докато сам се заема с другата. Завала показва, че е разбрал и тръгва, безшумно като призрак. Остин се лепва за стената, а сетне надниква иззад куп кашони с консервирани домати. Шумът се чува по-силно и повече наподобява животински, отколкото човешки. Завала наднича от другия край, а после и двамата излизат в открито пространство. Остин допира пръст до устните и сочи тесен процеп между два палета. От там се носи тихо стенание.

Остин дава знак на Завала да остане на място. Стиснал ругера с две ръце той го пъха между кашоните. Псува ядно, когато вижда, че едва не е застрелял млада жена, свита в тясното пространство.

Тя представлява тъжна гледка. Тъмни къдри висят пред лицето й, зачервените очи гледат с безумен поглед, носът е също червен и не спира да тече. Свряла се е в миниатюрно пространство, свила колене и обвила ръце около тях. Кокалчетата на свитите юмруци са побелели от напрежение. Забелязала Остин, тя издава нечленоразделен звук:

— Н-н-ъ-ъ-н-ъ…

Кърт разбира, че жената повтаря нескончаемо думата „не“. Прибира оръжието в кобура и кляка така, че лицата им се изравняват.

— Няма страшно! — казва той. — Ние сме от НАМПД. Разбирате ли?

Тя вперва поглед в Остин и мълви без звук: „НАМПД“.

— Точно така. Аз съм Кърт Остин. — Джо е застанал зад гърба му. — Това е Джо Завала. Ние сме от „Арго“. Можете ли да ни разкажете какво се случи?

Тя отговаря с рязко завъртане на главата.

— Да излезем на чист въздух! — предлага Завала.

Тя отново клати глава. Няма да е лесно. Жената се е завряла като лалугер в дупката си и могат да наранят както нея, така и себе си, ако направят опит да я извлекат със сила оттам. В шок е.

Остин протяга ръка, с отворена нагоре длан. Тя я гледа втренчено известно време, а после на свой ред протяга ръка и внимателно докосна неговата с пръсти, сякаш за да се убеди, че е истински. Физическият контакт я връща към действителността.

— Бях на този кораб преди две години. Познавам капитан Брюър много добре — обажда се Остин.

Жената го гледа известно време, а после в погледа й нещо се променя.

— Виждала съм ви един път в централата.

— Възможно е. От кой отдел сте?

Тя поклаща глава.

— Аз не работя там. Казвам се Жан Монтегю. Преподавам в Тексаския университет. Бях гост на кораба.

— Ще излезете ли оттам, Жан? Не вярвам да е много удобно.

Тя прави гримаса.

— Чувствам се като сардина.

Събуденото чувство за хумор е добър признак. Остин й помага да се измъкне, след което я предава на Завала. Той проверява дали не е ранена.

— Не, нищо ми няма. Мога да вървя сама. — Тя прави няколко стъпки и протяга инстинктивно ръка за опора към Джо.

Излизат на задната палуба. Чистият въздух и слънцето не са в състояние да разпръснат облака от ужас, надвиснал над кораба. Жан сяда върху едно навито въже и премижава срещу слънцето. Завала й предлага плоско шише с текила, което винаги носи в торбата си, воден от медицински съображения, както сам твърди. Алкохолът връща цвета на бузите й, а погледът й се съживява. Остин чака търпеливо тя да заговори.

Жената е вперила поглед в морето. Най-накрая проговаря.

— От там дойдоха.

— Кои?

— Убийците. Пристигнаха призори. Повечето хора спяха.

— С каква лодка пристигнаха?

— Не знам. Те просто бяха… тук. Лодка изобщо не видях. — Започнала един път, историята се изнизва докрай: — Измъкнаха ме полузаспала от леглото и ме извлякоха навън. Облечени бяха в някакви странни униформи, с торбести панталони и ботуши. Застреляха приятелката ми без предупреждение. Из целия кораб се разнасяха изстрели.

— Казаха ли кои са?

— Не пророниха ни дума. Занимаваха се с работата си, също като че ли избиват животни в скотобойна. Само един от тях проговори.

— Разкажете ми за него!

Тя протяга трепереща ръка и отпива нова глътка текила.

— Беше висок, много висок и кльощав — почти съсухрен. Кожата му бяла, сякаш никога непоказвана на слънце, а косите и брадата дълги и сплъстени. — Тя бърчи нос с отвращение. — Вонеше, като че ли не се е къпал с години.

— Как беше облечен?

— Целия в черно, като някакъв свещеник. Но най-страшни бяха очите му. — Тя потръпва. — Твърде големи за това тясно лице, кръгли и втренчени. Мисля, че не мигаха. Като на риба. Мъртви — никакво чувство в тях.

— Казвате, че ви проговорил.