Огнен лед

— Е, в такъв случай ще ви разведа наоколо, когато привършим. Сигурно сте ожаднял след пътуването, мистър Завала? Споменахте, че се обаждате от Истанбул. Не съм бил там от години. Очарователен град. — Кани с жест госта да го последва зад къщата, където се намира обширен вътрешен двор, застлан с големи плочи. Додсън извиква през отворената широко врата червендалестата си, яка икономка на име Джена. Тя поглежда Завала като да е насекомо, току-що открито от господаря й, върху някое от любимите му цветя и донася две високи чаши леден чай. Сядат в ориенталска беседка, обрасла с бръшлян. Широка поляна, поддържана така добре като игрище за голф, се спуска покрай бистро поточе към езеро, на чийто бряг е привързана лодка.

Додсън отпива от чая и се любува на гледката.

— Рай, истински рай! — Проницателните му сини очи се насочват към госта. — Е, мистър Завала. Това посещение има ли връзка с телефонния ми разговор от преди няколко дни, проведен по инициатива на мистър Пърлмътър?

— В известен смисъл.

— Хм. Направих някои проучвания. Излиза, че споменатият господин е високо уважаван в определени научни среди. С какво мога да ви бъда полезен?

— Пърлмътър се занимаваше с едно проучване, по задание на НАМПД, когато попада на препратка към архивите на вашия дядо. Остава озадачен от вашето нежелание да говорите за тези архиви. И ето, аз съм тук.

— Боя се, че бях малко рязък с мистър Пърлмътър. Предайте му, моля, моите извинения! Той ме свари неподготвен. — Домакинът замълчава и зарейва поглед над покрива на къщата си. — Имате ли представа, колко стара е тази постройка?

Завала изучава обветрените камъни на масивните комини.

— Трудна работа — усмихва се той. — Колко?

— Вие сте предпазлив човек и това е добре. Много е стара. Това село е съществувало още в Желязната епоха. Оригиналната къща на рода се намира зад онези дървета — затова не я виждате — и е от седемнадесети век. Нямам потомство, на което да оставя всичко това, а и не е по силите ми да се грижа за него, та го подарих на държавата, като запазих само тази къщурка. Тя е изградена върху основи, останали от времето на Август Цезар. Мога да ви покажа римски цифри, издълбани в камъните на избата. Самата къща е последна от четирите постройки, стояли върху същите основи, през последните две хилядолетия. Тя датира от четиринадесетото столетие, приблизително от времето, когато е била открита вашата страна.

— Не съм съвсем сигурен, че виждам връзката между всичко това и моя въпрос.

Додсън се навежда напред като оксфордски корифей, който наставлява разсеян студент.

— Тази страна не борави с десетилетия или дори векове, както е в Америка, а с хилядолетия. Осемдесет години са просто едно цъкване на часовника. Съществуват могъщи фамилии, които и днес може да се почувстват засегнати от изнесеното в архива на моя дядо.

Завала кимва.

— Разбирам позицията ви и не искам да бъда нахален, но може би има нещо, което все пак бихте могли да споделите.

Додсън присвива хитри очи.

— Готов съм да ви кажа всичко, което искате да узнаете, млади момко.

— Моля? — Той се бе надявал да изкрънка някое и друго кюлче, а лордът му предлага цялото съкровище.

— След обаждането на мистър Пърлмътър, аз доста мислих. Със своето завещание, дядо ми предава собствеността върху архивите на библиотеката „Гилдхол“, с право на обществен достъп ефективно, от началото на двадесет и първи век. Аз самият не съм ги виждал. Те бяха собственост на баща ми и станаха моя отговорност, след неговата смърт. Пазеха се от юридическата фирма, която държи и завещанието на дядо, така че аз не можах да се запозная с тях, преди да попаднат в библиотеката. Изтеглих ги оттам, след като научих за ролята на самия ми дядо в описваните събития. Сега обаче, взех решение да уважа неговата воля, независимо от последиците. Да вървят по дяволите торпедата — пълен напред!

— Адмирал Фарагът, в битката при Мобайл бей.

— И вие ли се занимавате с морска история?

— Няма как иначе при моя занаят.

— Което вади на бял свят един въпрос от моя страна. Какви точно интереси има НАМПД в този случай?

— Един от корабите ни попадна на потънал съд в Черно море. Казва се „Одеска звезда“.

Додсън се обляга назад и поклаща глава.

— „Одеска звезда“. Значи такава е била съдбата на този кораб. Татко смяташе, че е попаднал в някоя от жестоките бури, типични за това море.

— Не е съвсем така. Потопен е с оръдие.

Да бе излял чая си в лицето му, Додсън не би имал по-изненадан вид. Той се овладява с усилие.

— Простете! Ще ви дам да прочетете едно-друго. — Влиза в къщата, за да се върне след малко, с нещо като дебел ръкопис в ръце. — Ще ида до селото за малко посадъчен материал, а вие през това време се запознайте с това тук! Когато се върна, ще го обсъдим! Джена няма да ви остави на сухо — само дръннете това звънче!