Огнена

През повечето време дворовете на Роен и пътят към конюшните бяха открити, но наесен често ливваха поройни дъждове, а набезите на грабливите птици ставаха непредвидими. Затова в крепостта имаше подвижни платнени покриви, опънати върху дървени рамки — разгъваха ги над откритите пространства, за да защитават обитателите на крепостта, но не пропускаха светлината, чийто единствен източник оставаха външните прозорци.

— Татко все повтаря какво разточителство са стъклените покриви в кралския дворец — обади се Арчър, — но аз съм прекарал достатъчно време под покриви като твоите и ги оценявам.

— Веднъж на три години на Накс му хрумваше добра идея — усмихна се Роен и рязко смени темата: — Ще използвам посещението ви като време за равносметка. Утре ще седнем с хората ми и ще обсъдим какво става в земите ви. Когато Трети полк потегли, ще имаме повече време.

Не спомена това, за което и тримата мислеха. Арчър попита без заобикалки:

— Опасни ли са кралят и принцът за Файър?

Роен не се престори, че не разбира.

— Ще говоря с Наш и Бриган и лично ще им я представя.

Арчър не се успокои.

— Застрашават ли я? — повтори той.

Роен го изгледа мълчаливо, после насочи очи към Файър. Файър съзря съчувствие в тях, вероятно дори извинение.

— Познавам синовете си — каза кралицата. — Познавам и Файър. Бриган няма да я хареса, а Наш ще я хареса прекомерно. Ала и двамата няма да я затруднят.

С дълбока въздишка Арчър пусна вилицата си и тя изтрополи върху масата. Облегна се назад, стиснал устни, Файър разбра, че само присъствието на кралицата го възпира да изрази гласно това, което четеше в очите му: „Не биваше да идваш.“

В гърдите й се надигна тиха решимост. Зарече се да се вслуша в Роен.

Нито кралят, нито военачалникът щяха да я затруднят.

Обстоятелствата, разбира се, невинаги сътрудничат на човешките намерения, а и Роен не бе в състояние да бъде навсякъде едновременно. След вечерята Файър и Арчър вървяха през главния двор към спалните помещения. Тя усети съзнанията на наближаващи хора и в същия миг портите се разтвориха рязко. Осветени в гръб от лагерните огньове отвъд крепостните стени, влязоха двама мъже на коне и изпълниха пространството с шума и присъствието си. Арчър и всички останали в двора коленичиха. Само Файър застина парализирана, стъписана. Първият ездач приличаше на картините на крал Накс, които бе виждала, а вторият беше баща й.

Умът й лумна. Кансръл. В светлината на пламъците косата му грееше в сребристи и синкави отблясъци, очите му бяха сини и красиви. Тя се втренчи в тези очи и видя как я изпепеляват с омраза и гняв, защото Кансръл се бе завърнал от света на мъртвите и нямаше къде да се скрие от него.

— На колене! — просъска й Арчър, но не бе необходимо, защото тя и без това се свлече на земята.

После портите се затвориха. Белият ореол на огньовете изчезна и всичко пожълтя в светлината на факлите в двора. Ездачът продължаваше да я гледа с ненавист. Сенките обаче се усмириха и омразата вече не беше на Кансръл. Имаше тъмна коса и бледи очи — обикновен мъж.

Файър се тресеше вледенена върху земята. Разпозна, разбира се, черната му кобила, красивия му брат и красивия му дорест кон. Не бяха Накс и Кансръл, а Наш и Бриган. Те скочиха от седлата и останаха до конете, спорейки. Разтреперана като листо, тя долавяше с мъка думите им. Бриган каза, че ще хвърли някого на грабливите птици. Наш отвърна, че той е кралят и той трябва да реши и няма да хвърли такава жена в пастта на чудовищата.

Арчър се бе привел над Файър и повтаряше името и, галейки я по лицето. Каза нещо остро на братята. Вдигна Файър на ръце и я отнесе.

Файър го знаеше. Умът й допускаше грешки, но истинският предател бе тялото й.

Арчър я положи върху леглото и седна до нея. Пое студените й длани и ги разтърка. Лека-полека тя спря да трепери.

Чу ехото на гласа му да отеква в главата й. Постепенно сглоби думите, с които Арчър се обърна към краля и принца, преди да я прегърне и отведе: „Ако ще я хвърляте на чудовищата, хвърлете и мен.“

Улови дланите му и ги притисна.

— Какво ти стана? — попита я тихо той.

Какво ли?

Погледна го в очите, изцъклени от безпокойство.

По-късно щеше да му обясни. Сега искаше да му покаже друго. Искаше нещо от своя изпълнен с живот приятел. Придърпа ръцете му. Арчър винаги разбираше бързо. Приведе лице към нейното и я целуна, Файър се пресегна да му разкопчае ризата, но той спря пръстите й. Каза й да не си напряга ръката и да остави всичко на него. Тя прие благодарно щедростта му.

После заговориха шепнешком.

— Когато той влезе в крепостта — обясни му Файър, легнала на една страна с лице към него, — помислих, че татко е оживял.

По лицето му се изписа първо уплаха, после съчувствие. Прокара пръсти през косата й.

— О, Файър! Разбирам те. Но Наш не прилича на Кансръл.

— Не Наш. Бриган.

— Бриган прилича на Кансръл още по-малко.

— Светлината ме подведе. И омразата в очите му.

Той я докосна леко по лицето и по рамото — внимателно, да не я заболи превързаната ръка. Целуна я.

— Кансръл е мъртъв. Не може да те нарани.